naked mind.

Blue Is the Warmest Color Всички са почти заспали. Всички са почти добре. И кафето е почти изстинало на масата, на която са угаснали почти усмивки. Небето е почти същото, след последния нюанс на мрака. Слънчогледите почти са цъфнали на полята, в които почти сме се обичали. И са навели цветовете си почти траурно в тъмнината. Щурците почти са композирали нашата почти история. И свирят почти меланхолично, скрити зад смисъла на последния ни разговор. Образът на мечтите ми по теб е почти истински в мислите, от които почти не си излизала. Дните почти минават във водовъртежа на забравата. Вечерите почти не

Палим цигари, вместо свещи за Бога, дето го нямаме. Филтърът се намокря... Угасва. Присъда за неверниците - гледаме звездите и лежим безпомощни на тротоара, осъзнаващи колко малки сме всъщност. На непосветените блазе им! Ще им запалим тамян в главите да си останат в неведение какво ги чака след смъртта. Криле ли - не мерси. Рога? Всички си имат. Колко черна е нощта! Хаос в гамата на неизвестното, а в самия край чакат всички отговори на въпроса "Какъв е смисъла?" И блещукат пред очите ни. "Винаги" не е относително понятие, а

„Търся мъж на средна възраст, без семейно положение, любител на тишината и на музиката на Щурците. Имам слабост към наболата брада. Да обича вкуса на рома в 2 сутринта, бездомните кучета и филмите на Чарли Чаплин. Да мирише добре и да умее да готви не е задължително условие, но ми е приятно вечер преди лягане да усещам тестостерон от силата, с която ме обгръща. Задължително условие е да мрази дневна светлина, а „Крамър срещу Крамър“ да е сред любимите му книги. Да не хиперболизира. Излишни драми не търся. С лъжите съм ок. Нямам против да гледа футбол или порно,

Пиеш джин с тоник и четеш Нощ в Лисабон. Започнеш ли да се напиваш, Ремарковата безнадеждност изведнъж се превръща в желан край за твоята история. Пиеш и си мислиш, че колкото по - несбъднати са погледите помежду ви, толкова по - красив се нарежда сюжетът. Чарът се крие в потайността . В неизвестното. В неслучилото се. Усмихваш се на твоят бестселър. Той се написа сам, ти остана само, за да видиш какъв е финалът и да си тръгнеш с чувство на предопределеност. Това не е време, в което лежиш пияна, сама и разпиляна на пода в кухнята в три през нощта.

Любовта има дебел задник, късогледа е, носи очила с дебели рамки, не излиза без старите си кецове, дрънка за разни глупости от сорта на надежди и никой не ще да я слуша. Често ще я видиш да се разхожда сама и да се смее на разни абсурдности. Защото има дебел задник, а пейките в парка са прекалено тесни от егоизъм, за да има място за една никаква си любов.

В примирението има едно приятно освобождаване... Като да се пуснеш по течението. Спираш да се напрягаш, мускулите ти се отпускат, мислите ти те оставят да спиш... За момент е толкова тихо, все едно ушите ти са под водата, и вече можеш да дишаш, няма повече караници, няма повече бучки в гърлото, няма повече сълзи... Реалността е навлязла в кръвта ти и започваш да се възстановяваш от заблудата, че си е заслужавало да се бориш. Въпросът е, че след примирението всичките чувства са удавени.

"Кажи ми нещо..." - гледам тия малки омерзени думи как съхнат на простора отсреща цял час. Жената, която храни котките в квартала, излиза и прибира прането. Една щипка пада от седмия етаж. Не мога повече. Излизам и се мушвам в една тиха улица. Безсмислено. Мислите ми провеждат доста сериозен разговор. Омръзна ми да се карат. Усеща се едно очакване, което се е преплело в корема ми и не може да излезе. Знам само, че разплитането ще ми залюти на очите. Физиологичните процеси тук не намират логично място. Казвам им да вървят по дяволите. Те пък се уплашиха и сега ми треперят ръцете. Краката ми имат нужда да побегнат,