Вината винаги тежи..

Тежко е, а те продължават да те обвиняват. Като някакво счупено радио, което е забило на най - тъпата станция .. Рефрени, рефрени ..

Добре де, разбрах! РАЗБРАХ! Ще изпитвам вина до края на живота си, това не ви ли е достатъчно??

Разбрах, че съм глупачка, и че ако кажа нещо, за да се опитам да оправя нещата, ще бъде безполезно. Разбрах, че всяко мое действие се използва срещу мен. Всичко, което правя, ми се връща като удар под кръста.

Разбрах, че грешките, които направих не могат никога да се простят.. защото са моите! Просто няма прошка, макар и не аз да съм грешната. Май зависи от гледната точка.

Да, тъпа съм! Да, грешна съм! Да, виновна съм! Да, безсърдечна съм!

Не мислите ли, че не го схващам?! Схващам го!

Тежи ми, смачква ме, разваля ме, ужасява ме.

Иска ми се да направя нещо, но не мога. Безполезна съм. Късно е.

Съжалявам! (надявам се да не съм сгрешила и за това)

Коментари

А има дни като този

James Whistler, Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета. А има дни като този, в които клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна. А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените ...

Прочетете още

обичам да те целувам.

Обичам да те целувам. В съня ми. На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ. С отворени очи. И отворено сърце. 12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле. Обичам да те целувам. В съня ми. Но събудя ли се, Господи .. Как м...

Прочетете още

след бурята

via http://5oil.tumblr.com Изстина ли душата ти от толкова много чакане? Задава се буря, ето чуй - чайките полудяха и неистово кряскат от нажежената плътност на самотата. Първият гръм е предвестник на толкова жадуваното от теб разкъсване на гръдта. Нека пръстите ти потънат във нея и да разтворят разкървавените парчета месо - разтвори ги, както се отварят прозорците, за да стане течение. Нека влезе дъждът като спасяващ разстрел след невъзможно дългото мълчание. Това не е гилотината на смъртта, а на живота - ще проблесне в лоното на очите ти светлина като проблясък от спомен за сън - и ти ще изпълниш дробовете си с прохладата на нощта, и всичките ти клетки, които ламтяха за мъничко свобода, ще се пръснат от сбъднатост по разтрепераното тяло на небосвода... Стисни силно тези опустели от нямане устни и ги поднеси към раните, които си мислеше, че никога няма да се превърнат в бледо розова следа след краха на меланхолията от залезите на толкова неслучили се лета... Изпий отровата...

Прочетете още

naked mind.

Търсене в този блог