I'm a craзy пrisoнer iн your ф*ckiнg jaiл..

Имам си един затвор .. Малък тесен затвор. Притиска ме със своите мръсни стени, така че да не мога да поема глътка въздух.. така че да не мога да мигна цяла нощ .. така че главата ми замайва се и светът ми се върти.
Да, аз съм затворник, но по собствено желание. Сама наврях се в тази дупка, сама поисках да живея по този начин. И странното е, че вече свикнах. Даже започна да ми харесва. Въпреки мъченията, не е толкова зле. Полагам огромни усилия да не рухна, с пот на челото си получавам това, което искам. Не е лесно.. о, изобщо не е лесно, но е толкова тясно, че няма място за оплакване и самосъжаление.
Понякога има лъч светлина, щипка от другия свят, който се провира през малкото прозорче на стената, озарява ме за миг, впива се в мен. Но това ми е достатъчно.. Достатъчно да огрее уморената ми душа, да я отвори отново .
Преди да вляза в този така наречен затвор, гледах как се строеше, малко по малко. Строители не бяха онези мръсни чичковци, които не знаеха що е книжовен език. Не, не бяха те. Сред тези фигури все по - често разпознавах познати лица, ярки лица. Но бяха далеч от мен, от моя живот, и не можех да ги видя. Но гледах как строят ден след ден и се взирах в тях, в техния строеж. И тази странна сграда ме привличаше .. и техните изражения.. Вдъхваха ми непонятни чувства, топли чувства.
Приближих се към тях, имах им пълно доверие. Не знам защо, даже не се и замислях. Сякаш невидимо магнитно поле ме дърпаше с огромните си ръце към тях .. към тази топлина.
Колкото повече се приближавах, толкова повече нямах търпение да вляза в тази сграда, да видя тези лица, да разпозная това странно чувство.
Но когато стигнах, видях едно единствено нещо - тъга..
Тъгата, изписана по лицата но моите приятели беше неописуема. Сякаш всичката болка на Земята се беше пренесла в техните сърца и ги обрамчваше в мрак.
О, как исках да им помогна, сълзи се стекоха по моето лице. Протегнах ръката си, исках да им покажа, че съм с тях, че ще им помогна, че могат да ме използват по какъвто и да е начин, само да не бъдат тъжни.
Ала те ме спряха. Само се обърнаха към онази сграда, тъмна сграда, която почти бях забравила, посочиха към входа и изрекоха:
- Влез, не се страхувай. Така ще бъдем щастливи. Имай ни доверие.
- Добре, но аз ще бъда ли щастлива? - попитах объркана аз.
- Има ли значение?
Замълчах. Замислих се, наистина имаше ли значение? Щом най - скъпите ми хора щяха да имат своето, да бъдат щастливи, да имат живот. Щом аз можех да направя това за тях, тогава защо се замислях? Щом едно нещастие се равняваше на дузина щастие, тогава сделката беше приемлива. Толкова приемлива, колкото иначе сърцето ми не би понисло.
Преглътнах, обърнах се назад към предишния си живот и видях само самота. Сега имах приятели, чувствах се желана и оценена. Усмихнах се на тези познати лица и казах без никакво разкаяние:
- Няма никакво значение.

Сега стените, моето сърце, са наситени с мъка и тъга. Ден след ден те продължават да строят този така наречен затвор, замазвайки дупките в стените с неизбежното отчаяние. Живеят, крепящи се на моята надежда, и намират своето щастие по пътя, който аз осигурявам.
Сега съм Щастлива.
Аз съм луд затворник във вашия шибан затвор.