Пропускане към основното съдържание

I'm a craзy пrisoнer iн your ф*ckiнg jaiл..

Имам си един затвор .. Малък тесен затвор. Притиска ме със своите мръсни стени, така че да не мога да поема глътка въздух.. така че да не мога да мигна цяла нощ .. така че главата ми замайва се и светът ми се върти.
Да, аз съм затворник, но по собствено желание. Сама наврях се в тази дупка, сама поисках да живея по този начин. И странното е, че вече свикнах. Даже започна да ми харесва. Въпреки мъченията, не е толкова зле. Полагам огромни усилия да не рухна, с пот на челото си получавам това, което искам. Не е лесно.. о, изобщо не е лесно, но е толкова тясно, че няма място за оплакване и самосъжаление.
Понякога има лъч светлина, щипка от другия свят, който се провира през малкото прозорче на стената, озарява ме за миг, впива се в мен. Но това ми е достатъчно.. Достатъчно да огрее уморената ми душа, да я отвори отново .
Преди да вляза в този така наречен затвор, гледах как се строеше, малко по малко. Строители не бяха онези мръсни чичковци, които не знаеха що е книжовен език. Не, не бяха те. Сред тези фигури все по - често разпознавах познати лица, ярки лица. Но бяха далеч от мен, от моя живот, и не можех да ги видя. Но гледах как строят ден след ден и се взирах в тях, в техния строеж. И тази странна сграда ме привличаше .. и техните изражения.. Вдъхваха ми непонятни чувства, топли чувства.
Приближих се към тях, имах им пълно доверие. Не знам защо, даже не се и замислях. Сякаш невидимо магнитно поле ме дърпаше с огромните си ръце към тях .. към тази топлина.
Колкото повече се приближавах, толкова повече нямах търпение да вляза в тази сграда, да видя тези лица, да разпозная това странно чувство.
Но когато стигнах, видях едно единствено нещо - тъга..
Тъгата, изписана по лицата но моите приятели беше неописуема. Сякаш всичката болка на Земята се беше пренесла в техните сърца и ги обрамчваше в мрак.
О, как исках да им помогна, сълзи се стекоха по моето лице. Протегнах ръката си, исках да им покажа, че съм с тях, че ще им помогна, че могат да ме използват по какъвто и да е начин, само да не бъдат тъжни.
Ала те ме спряха. Само се обърнаха към онази сграда, тъмна сграда, която почти бях забравила, посочиха към входа и изрекоха:
- Влез, не се страхувай. Така ще бъдем щастливи. Имай ни доверие.
- Добре, но аз ще бъда ли щастлива? - попитах объркана аз.
- Има ли значение?
Замълчах. Замислих се, наистина имаше ли значение? Щом най - скъпите ми хора щяха да имат своето, да бъдат щастливи, да имат живот. Щом аз можех да направя това за тях, тогава защо се замислях? Щом едно нещастие се равняваше на дузина щастие, тогава сделката беше приемлива. Толкова приемлива, колкото иначе сърцето ми не би понисло.
Преглътнах, обърнах се назад към предишния си живот и видях само самота. Сега имах приятели, чувствах се желана и оценена. Усмихнах се на тези познати лица и казах без никакво разкаяние:
- Няма никакво значение.

Сега стените, моето сърце, са наситени с мъка и тъга. Ден след ден те продължават да строят този така наречен затвор, замазвайки дупките в стените с неизбежното отчаяние. Живеят, крепящи се на моята надежда, и намират своето щастие по пътя, който аз осигурявам.
Сега съм Щастлива.
Аз съм луд затворник във вашия шибан затвор.

Коментари

Популярни публикации от този блог

като морска пяна.

Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка. Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето. Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъкът и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й. Вятърът свисти по повърхността на  морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух. За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови. Морето я зове. Да потъне и да се стопи като морска пяна. За да бъде завинаги с него.

на друг живот разстояние.

Ще бъда силна, докато не намеря някого, на когото да опра слабостта си. И самотата ми в негова прегръдка не се превърне. Ще живея през полярна пролет, докато есента не ми окапе. И усмивката му не ми задуха с летен бриз. Ще държа изстинали сълзи в ръцете си, докато той не ги стопли. И не очертае пътя на живота върху дланта ми. Ще прахосвам въздишките си, докато не дойде, за да спре дъха ми. И не ми го подари с устните си. Ще се усмихвам на нощните пеперуди, за да ми намират светлината, докато той не освети млечния път на мечтите ми. И не го прекоси в реалността ми. Ще чакам, докато не ми изтръпнат преструвките. И не дойдеш, за да ми намериш прошка.. че живея на друг живот разстояние .

безмълвие ..

Винаги казваш „много съжалявам“ .. след всичките шибани грешки, които повтаряш отново и отново, след всичките нарушени обещания, казваш само и едно единствено „много съжалявам“ !? За каква ме имаш? За светица? За Бог? Нека те питам нещо - колко пъти бях до теб, когато всички други те презираха? Колко пъти плачех заедно с теб, когато другите се смееха? Колко пъти връщах надеждата ти към живота? Винаги можеше да разчиташ на мен .. аз вярвах в теб, вярвах, че има добро в теб, когато никой не го вярваше .. защото аз го виждах, съзрях го веднъж, после още веднъж и още веднъж .. Но защо .. защо се промени? Знам защо, защото искаше и ДРУГИТЕ да те харесат .. толкова силно искаше да им се харесаш, да им направиш впечатление, да им покажеш, че си готина откачалка, но трябваше ли да губиш човечността си, за да им го демонстрираш? Защо трябваше да се превръщаш в нещо друго? В нещо, което не си ти? Сега си гледаш кефа, еми добре, гледай си го, не искам да ти преча .. Само едно ще ти кажа - те все ...