лимит до небето.

Лек допир. Тя веднага отдръпна ръката си. Малкото ми пръстче усети нещо студено и влажно. С крайчеца на окото си погледнах към нея .. В салона беше сближаващо тъмно. Екрана пред нас светеше монотонно, подчертавайки мрачните ъгли на очите й. Тя се обърна леко към мен и аз веднага се сниших. Седалката беше затоплена .. мразех затоплени седалки. Тя направи гримаса в опит да овладее обърканите си черти, но вместо това сбърченото й носле ме накара да се усмихна. Сподави поредната си въздишка и съсредоточено загледа напред, изопвайки жили, а аз не спирах да премигвам неразбиращо. Времето се нижеше по - бавно от дъха ми, бях почти замрял в опит да усетя някакво раздвижване.
Огледах се. Залата беше пълна. Всеки потъваше в своите драми. Каква ли беше нейната? Косата й беше боядисана. Лъжех ли се или това бяха червени отенъци? Мамка му, защо трябваше да е толкова тъмно?! От време на време поглеждах към екрана, заблуждавайки се, че виждам познати черти в главната героиня. Усмихнати очи и нежни скули. А този цвят на устните ...
За миг тя се раздвижи. Веднага се сковах. Обърна се към мен, гърдите й нервно започнаха да се повдигат от внезапната промяна в налягането на кръвоносната й система, опита се да прочисти гърлото си, изграчи нещо неразбираемо и се отказа. Усетих внезапен прилив на задушаващо желание да я прегърна.
Спомени от началото на лятото. Юнска вечер и падащи звезди. Не тя, а душата й ме гледа. "Три месеца са лимитът да стигнеш до небето, знаеш ли?" - ми говори тя с глас, с който разстройва струните на спокойствието ми. "Самотно е да пътуваш нагоре с насила купен билет." Тогава не я разбрах. "Гледай да ме чакаш в края на лятото... Знаеш ли, мама няма да има кой да я чака." Потъвам в земята от недоумение и вече започвам да отброявам дните до края.
А майка й не се ли снимаше в биографичен филм?