Съжалявам, че загубих силата си да спасявам хората. Или може би просто ми беше отнета.
Опитвам се да подам ампутираната си ръка но още по - ампутирания ти дух, а ти стискаш зейналата ми рана в шепа сол. Посягаш за повече от това, което аз ти давам и си компенсираш с моето търпение. И аз търпя, независимо, че раната ми вече гние.
Спасението ми е жалък опит да те държа на повърхността за сметка на моята потънала котва, която вече започва да ръждясва там.. на дъното. Корабът ми спасява удавници, ала котвата е прекалено тежка, за да може да ги изведе на сушата.
И така. Правя нещо, а всъщност нищо не правя. Защото така съм затънала в дългове към себе си, че желанието ми да помогна боксира с желанието ми някой да ми помогне. Не знам. А котвата ми скоро ще се скъса и ще си остане на дъното.
Това е много имоционално и страшно... как да кажа тъжно, нараняващо само като го четеш... Прекрасно пишеш!
ОтговорИзтриване