27.02.2014 г.

you want to fly.




остави монети несигурност на масата
малко ще си взема за из път
да ми дрънкат в джоба 
да ги изхарча по бъдещето
и да остана с празни ръце
пълни с непоети рискове.

24.02.2014 г.

някъде след многоточието.



Отдавна забравих какво е да бъда намерена. Да изтривам следите зад себе си се оказа, че е просто защитна реакция. Няма значение къде се намирам в пространството, след като мисълта ми е в грешното време. Преплита се минало с бъдеще, а настоящето изостава някъде след многоточието. Понякога съм толкова уморена от хората. Самотата, като състояние, е по - предвидима и по - търпима, когато неочакваното липсване на дадени хора ти е било като удар под кръста и то в някаква поредица от повтаряемост.  А моето съществуване се свежда до самата търпимост. Ще се повторя, ако кажа, че искам да избягам от тази изтръпналост. Но защо ли си хабя думите. Те отдавна са изгубили онова далечно ехо, в което някой се заслушваше от време на време. Дори тишината ми се свива в периметрите на моето значение. За чуждото не искам и да си помислям.

20.02.2014 г.

нейните кафяви очи.





Толкова ги мразех тези нейните кафяви очи. А онази малка бенка, която сякаш се търкулваше от левия край на устните й, като луна през юни, и която я правеше толкова сияещо прекрасна, ме побъркваше до реторичност. Кажех ли й "Сбогом", тя поглеждаше към небето и ми изпращаше пощенски гълъби с празни писма. Празни на думи, пълни с непресечени пътища. Тя самата беше небе - невъзможна за достигане. А моите облаци, твърдеше тя, само пречеха на слънцето й да ме озари. Но обичаше дъжда дори малко повече от себе си. "Обичам, когато ме валиш" - беше любимото й прошепване за лека нощ. И после целуваше всичките ми съмнения. Вълчи бяха инстинктите й за оцеляване. "Остави ме сама" - нацупваше се тя и изплезваше по детски език, докато упоритостта й не я умореше, и в крайна сметка се предаваше на моите молби да не ме замества със самотата си. Мразех онова топло чувство, когато ми позволяваше да я усещам толкова крехка и толкова разпръсната в своята обърканост. Толкова я мразех тази нейната усмивка. С нея беше способна да потопи всичките ми бойни кораби и аз съвсем доброволно се оставях да потъна. А косите й .. тези пристанища на моите сълзи. Как ги оставяше да си направят път до ключиците й и после ги събираше на едно специално място отляво. Намразих тениските ми, които обичаше да носи вкъщи, и обула чорапи до коленете, се влюбвах във всеки гол сантиметър от бедрата й. Онази бяла кожа и онези малки ръце. Цялата тази хармония в нейния хаотичен свят. Господи, толкова ги мразех тези нейните кафяви очи. Как ме накараха да обичам дори това, което не беше за обичане.

17.02.2014 г.

turning tables.



source: tumblr
Давай. Разбий ми времето на парчета. Счупи ми всичките часовници. Разливай лудост по масата. Както разливаше жаждата си по мен. Хвърляй чаши в краката ми, нека разстоянието между нас бъде болезнено. Целувай стената с юмруци, удряй устните ми с мълчание. Преобръщай маси, късай пердета, хаосът пред очите ми е нищо в сравнение с хаоса зад тях. Изкрещи ми хиляди лъжи и може би ще повярвам, че една е истина. Тръшни ми вратата, затвори ми всичките пътища към теб. Кълна се, че окото ми няма да мигне. Тичай надолу по стълбите и зарежи обещанията по етажите. И не се връщай за нещо толкова напразно. На излизане ме издишай от дробовете си и вдишай самотата. Наметни си палтото, че ще стане студено. Разстоянието между теб и моята липса е колкото безкрайна въздишка. Загуби се в нюансите на безвремието, поскитай сред сенките на миналото ни. А после се върни обратно по пътя на срама. Сведи поглед към грешките си, аз моите ги окачих на стената, същата, на която някога висяха усмивките ми. Качи се обратно при мен. Надеждите ми винаги са отключени за теб. Съблечи си извиненията и легни до мен. А безсънната нощ ще бъде моята прошка.

10.02.2014 г.

с вкус на сълзите ми.




Признавам си, дълбоко е в сърцето ми. Достатъчно, че на дъното да има няколко камъчета от болки в излишък. Едно размътено море с неясни граници. Мисля си никой ли не умее да плува? Да ме рискува поне веднъж, ей така, поради адреналина, не за друго. Да скочи от ръба на хоризонта ми, там където изгряват страховете ми, да се блъсне във вълните на непостоянността ми и да обърне гръб на течението. Да задържи дъха си едно търпение време и кълна се, че там, между камъчетата, се крият и моите съкровища. Потърси ме. Падините на дъното са по - малко, отколкото си мислиш. Сигурна съм, че и твоето море крие изненади. Плача като сирена и дълбокото е с вкус на сълзите ми, но опиташ ли ме, ще те обичам на приливи и отливи. А когато се смея, бих могла да бъда пристана на мечтите ти. Но да знаеш, че нямам спасителни лодки. И попаднеш ли във водовъртежа на мислите ми, гарантирам, че дълго би могъл да останеш там. Признавам си, дълбоко е в сърцето ми. Но ако не умееш да плуваш, моля те, не ме рискувай. Достатъчно удавници има на дъното.


9.02.2014 г.

моето дръзко момиче.



Des Hauts Et Des Bas”, 20 Ans France, February 1994
Photographer : Christian Kettiger
Model : Laetitia Casta
Червеният отенък на устните ти, когато се правеше на голямо момиче, предизвикваше катастрофи по улиците на съзнанието ми. Харесвах този винен цвят на любимото ти червило най - вече в онези малки часове на нощта, когато беше толкова лесно да го изтрия с жадни целувки. А твоята ненаситност издаваше колко наивно дръзка си всъщност. Бързите ти погледи към часовника на стената, когато ти позволявах малка глътка осъзнаване, прозираха отчайващата ти нужда да ме задържиш още една безкрайност време. И впиваше онези по детски искащи очи в дълбокото на моето море, а след това аз се давех в увереността на твоите

3.02.2014 г.

размисли на дъното на чашата.



Давя се в поредната си чаша промишлено количество от мисли. Чак е неизбежен вътрешният ми световъртеж. А бутилката изглежда няма свършване. Уморена съм, но пия. Като за последно. Свикнах да не ми правят впечатление изтръпналите думи на езика. Недомлъвките са любимата ми концентрация в алкохола.Мълчанието е най - големият ми страх и най - големият ми порок. Приятно вцепенение. До третата чашка е забавно, но спреш ли да броиш, махмурлука е неизбежен.
Давя се, та чак до непоносимост. Ще ми се да можех да се прочистя, но просто съм такава. Замислен алкохолик. И вече имам чувството, че не мога да избягам от онази особена миризма на отвеяност. Анонимността тук е изключена. Понякога си мисля, че нарочно прекрачих границата на нормалното и може би това е, което хората около теб не харесват - да ги гледаш от другата страна на чертата. Но то ми е в природата - да прекрачвам нечии граници.
Продължавам да си мисля (вече с похлъцване) колко изтрезнително би било да ме прекосиш в мислите ми и да вземеш чашата от ръката ми (бутилката я запази) и за кратко да ми бъдеш рехабилитиращо спасение. Пък междувременно да се опияниш от замислените ми погледи и от прехапаните ми устни. Да видиш на етикета, че всичките ми недомлъвки са с концентрация 100% истина. И да ми подпреш надеждите и мечтите. Че те са единственото, заради което пия.

устните ми още търсят дъха ти.



Нощта е фобията, която получавам, когато съм без теб. 
Караш ме да си изгубвам римите и да издишвам само глухи думи. 
А ме е страх да търся вдъхновение под леглото ти. 
Там се крият всичките ти демони. 
Тялото ми още пари от последното им ухапване. 
Веднъж ми хареса да съм твоя пленница, 
да те копнея с вързани ръце, 
а ти да белязваш с целувки себе си по мен. 
Сега лежа сама, а сенки по стените се отразяват под очите ми. 
И те вдишвам в полунощ и си топла още. 
И устните ми още търсят дъха ти. 
Страх ме е, че забрави да развържеш липсата си от ръцете ми 
и че дълго ще бъде пленница на тези белези.

2.02.2014 г.

да излекувам студа в очите ми.



И все пак януари се оказа по - студен, когато е без теб. Ако всяка снежинка е замръзнало желание, тогава си пожелавам да те имам и ръцете ти да са достатъчно топли, за да ме разтопят. Дотогава гледай как снега танцува по перваза на прозореца ти и не съжалявай, че избра студения край пред топлата обреченост. Очаквай много бели въздишки и объркани спомени за нечии непознати спирки в един непознат град. Аз ще запазя двата жерава като лично обещание, че всяка зима ще ми напомня на аромата ти. Поне мъничко мечтай за мен. В спомените ми е още топло. Усмивката ти все още ме кара да пътувам в миналото. И снежинки да капят от очите ми. Разтопи поне едно мое желание - в погледа ти да се отразява само щастие.
А аз ще продължавам да те пиша, докато не излекувам студа в очите ми.

1.02.2014 г.

недопушена цигара.







цигарата догаря. 
мислите ми също - 
тихо да изчезнеш
като дим.
и съм обречена
да ме изпълваш.
порочно е.
циклично е.
ти си вреден навик.
без бандерол.
контрабандно
ме боли.
аз запалих огъня.
и аз го угасих.
не ми е за първи път
да хвърлям
недопушена цигара.
хареса ти, нали?
да съм първата
и може би последната,
която толкова невидимо
остави белег.
само дето
тоя белег все още пари
върху мойте истини.
парадоксът е, че
аз дори не пуша.
но продължаваш да вредиш
сериозно на мен
и на всичко около мен.