naked mind.

Mecuro B. Cotto В лошото време дъждовните вериги подрънкват по желязото на моята гръд, държат студа, заключен в обятията ми, решетките на дъха ми не могат да го пуснат. Не, не треперя, това е вторична реакция на тялото ми да се отърве от моя затвор. В лошото време небето издъхва от рикоширан куршум след разстрел на Вапцарова песен, той сбърка за вярата, няма такова оправдано страдание, попитай локвата кръв, която падна отгоре, падна и просто се счупи в краката ми, а аз не се разплаках, това е вината ми, вече не мога да плача. Небето къде

Накъде се обърна вчера? Може би към ябълките, които така и не набрахме с теб. Обърна се към плода на едно мимолетно, без думи случило се сбогуване. Залезът ще ни избяга. Дядо, не можах да дочакам да се върнеш в живота, който така лесно изостави, когато беше млад. Прекалено много бяха тръгванията, които ме научиха, че няма време да се обръщам, да се връщам, да се губя във вече загубената битка. А и никога не усетих твоята липса. Майка ми - може би да, със сигурност да. Проклел те е вятърът, че си оставил толкова празно място за дишане, за оцеляване, за застудяване. Молѝ се да не е плакала за един проклет човек. (Но аз знам... неизбежно го е правила) . Руините не могат да се срутят повече, но са красиви, когато плачат.

На момичето, което се прибира в тишината си от другата страна на тротоара, там, където събираш шепи от умора, между острите ъгли на чужди погледи и забързаните стъпки на познати силуети. Там, където светлините на града са нощни стражи, които безпощадно те следят с очи, и ти сервилно им предлагаш крехката си сянка в тежките окови на ежедневието. Там, където архитектурата на близостта е накриво излят бетон и страховете ти остават бездомници, за които всяка врата е залостена. На момичето, което се прибира в тишината си, на кръстопътя да се разкрещиш.Запали си цигара и закачи мислите си на дима, сякаш е простор.

източник "I am both worse and better than you thought."  - Sylvia Plath, from   The Unabridged Journals Of Sylvia Plath   Отиди по залез във полята сред цъфналата ръж. След дъжд иди, когато черната земя, притихнала, те чака. Гмурни се бавно в тъгата, която ти оставих да се връща с вятъра. Която млада, буйна и необуздана се полюшва под това небе- жътвар, дето ме прокле да бъда цяла, макар на локвички събрана.  Отивай и ще видиш там наблизо (в безкрая) едно поточе, тихичко шептящо песента на времето, то не чака, просто отминава и събира камъчета от въздишки, събира и отлага, на дъното ги приютява, мене ме забравя.  Гмурни се и поплувай в тази студена мараня, очите ми така трептяха някога, като зелените

artwork:  Adara Sánchez Anguiano Ще те напусна. Както сянката напуска тялото. И се дави в уморените очи на непознатите около мен. Дълбоко е коритото на самотата. Пълни се с разстояния. От мен и теб, от мълчания, от излишни думи. Измери търпението ми с нивелир. Наклонът на изчерпването е прекалено голям. Няма да успееш да ме построиш. Основата се крепи на стари греди. Ще ме срутиш и ще се превърна в руини. А и какво ли разбираш от архитектурата на тъжния ми поглед. Сълзите ми са с вековна история. Ще те напусна. Както се изпуска залеза. Разсеяно. От бързане да се спася. Слепотата на страха е написана на

photo by: David Hanjani Ще вали. И после всичко ще утихне. Сякаш нищо не е било. Асфалтът ще съхне в неведение чии последни стъпки се изгубиха в дъжда. Ти няма да си спомниш за ръцете й, как се опитваха да отместят облаците в онази февруарска нощ, така отчаяно и яростно копнеейки да види звезди с мирис на буря. Ще се сещаш само колко мокра беше магистралата и колко мокро беше лицето й, притихнало до теб. Шумът от високата скорост профучаваше във въздуха като епилог на чувствата ви, който се блъскаше в колата, подхлъзваше се под чисто новите гуми, блокираше хидравликата и разбиваше мислите ти в мантинелата. Катастрофа на последното ви сбогуване. Ще се сещаш как тя ти крещеше да натиснеш проклетия педал на газта, а после усилваше радиото и протягаше гласа си по арматурното табло. Там светваха всички червени лампички на живота ви. (Опасност. Отбийте от пътя.) След което още по - неспокойно крещеше с мълчанието си. Няма да си спомниш как караше в аварийната лента, опитвайки се да и...

4 am -  frank moth Цветовете на океана се разбиваха в нея. Свита на кълбо, там, където чайките забравиха да се усмихнат, където изтърсиха от крилата си тежкия спектър на залеза в бурята на зениците й, който падна като атомна бомба в Тихия океан и предизвика цунами от чувства. Там, където те отлетяха без предизвестие и отнесоха със себе си звуците на прииждащите вълни, оставяйки очите й да се справят с липсата на всичко. И тя се взираше все по - мъчно в хоризонтите на своето утре, оглушала от грешните отговори, притиснала колене още по -