naked mind.

photo by: David Hanjani Ще вали. И после всичко ще утихне. Сякаш нищо не е било. Асфалтът ще съхне в неведение чии последни стъпки се изгубиха в дъжда. Ти няма да си спомниш за ръцете й, как се опитваха да отместят облаците в онази февруарска нощ, така отчаяно и яростно копнеейки да види звезди с мирис на буря. Ще се сещаш само колко мокра беше магистралата и колко мокро беше лицето й, притихнало до теб. Шумът от високата скорост профучаваше във въздуха като епилог на чувствата ви, който се блъскаше в колата, подхлъзваше се под чисто новите гуми, блокираше хидравликата и разбиваше мислите ти в мантинелата. Катастрофа на последното ви сбогуване. Ще се сещаш как тя ти крещеше да натиснеш проклетия педал на газта, а после усилваше радиото и протягаше гласа си по арматурното табло. Там светваха всички червени лампички на живота ви. (Опасност. Отбийте от пътя.) След което още по - неспокойно крещеше с мълчанието си. Няма да си спомниш как караше в аварийната лента, опитвайки се да и...

4 am -  frank moth Цветовете на океана се разбиваха в нея. Свита на кълбо, там, където чайките забравиха да се усмихнат, където изтърсиха от крилата си тежкия спектър на залеза в бурята на зениците й, който падна като атомна бомба в Тихия океан и предизвика цунами от чувства. Там, където те отлетяха без предизвестие и отнесоха със себе си звуците на прииждащите вълни, оставяйки очите й да се справят с липсата на всичко. И тя се взираше все по - мъчно в хоризонтите на своето утре, оглушала от грешните отговори, притиснала колене още по -

влакът изсвири тревожно над релсите на моето безразличие: "трябва да спра на следващата спирка!" и въздъхна дълбоко  умора. и по пътя за никъде аз трепнах ужасена:

Така сме зажаднели. Ежедневието се губи в пустинята на самотата, близостта е мираж, който избледнява в края на деня, и изчезва с хоризонта. Така устните се изпиват. Като последна глътка спасение. Намират се като дълго бленуван оазис в центъра на изгубеното. И не вярват в реалността. Езиците са свикнали. Всяка капка от химерата на любовта нагарча. Впиват се с отчаяна ярост.

Blue Is the Warmest Color Всички са почти заспали. Всички са почти добре. И кафето е почти изстинало на масата, на която са угаснали почти усмивки. Небето е почти същото, след последния нюанс на мрака. Слънчогледите почти са цъфнали на полята, в които почти сме се обичали. И са навели цветовете си почти траурно в тъмнината. Щурците почти са композирали нашата почти история. И свирят почти меланхолично, скрити зад смисъла на последния ни разговор. Образът на мечтите ми по теб е почти истински в мислите, от които почти не си излизала. Дните почти минават във водовъртежа на забравата. Вечерите почти не

Палим цигари, вместо свещи за Бога, дето го нямаме. Филтърът се намокря... Угасва. Присъда за неверниците - гледаме звездите и лежим безпомощни на тротоара, осъзнаващи колко малки сме всъщност. На непосветените блазе им! Ще им запалим тамян в главите да си останат в неведение какво ги чака след смъртта. Криле ли - не мерси. Рога? Всички си имат. Колко черна е нощта! Хаос в гамата на неизвестното, а в самия край чакат всички отговори на въпроса "Какъв е смисъла?" И блещукат пред очите ни. "Винаги" не е относително понятие, а

„Търся мъж на средна възраст, без семейно положение, любител на тишината и на музиката на Щурците. Имам слабост към наболата брада. Да обича вкуса на рома в 2 сутринта, бездомните кучета и филмите на Чарли Чаплин. Да мирише добре и да умее да готви не е задължително условие, но ми е приятно вечер преди лягане да усещам тестостерон от силата, с която ме обгръща. Задължително условие е да мрази дневна светлина, а „Крамър срещу Крамър“ да е сред любимите му книги. Да не хиперболизира. Излишни драми не търся. С лъжите съм ок. Нямам против да гледа футбол или порно,