naked mind.

"Можеш ли да живееш през всичките дни от своя живот?" Джонатан Суифт Понякога преливам чашата. Екзистенциалният въпрос "Наполовина празна или наполовина пълна" си загубва смисъла и издъхва на ръба. Очевидно е, че е празна, след като я пратя към стената да си измерват издръжливостта, а тя съвсем негеройски се превръща в хаос под краката ми. Истеричен смях. Ще ме целунеш ли, за да ми мине? Навсякъде се порязах. Отвори гръдния ми кош и целувай каквито останали парчета намериш там. Може да се наместиш вътре, ако знаеш как да задържаш дъха си завинаги. Тялото ми не е пригодено за средни стойности. Или съм напълно празна, или съм океан, а под морското равнище плуват чудовища, които ме разяждат, когато говоря за тях. Хоризонтът ми е на нивото на очите ми. При буря лицето ми е с вкус на морска сол. Понякога преливам чашата и я изпивам до дъно. След това си облизвам пръстите и искам още. Не става въпрос за отчаяние, скъпи, то е само с първата глътка, с последната п...

Кристина се пише с натъртено "р" и малко тъга след ченгелите.  Кристина е с вкус на поезия и мечти по морето. Кристина не се произнася, тя само се стене. А може и шепот. Кристина е сестра на вятъра и гони невъзможни мечти. Кристина обича мълчанието. Тя просто обича. Кристина се крие в усмивките та чак до изчезване. Кристина е тъжна, когато е весела, и пие кафе без цигари. Кристина е спомен за любовно безстрашие в минало време. Кристина е малко листенце, което трепери при полъх на чувства. Кристина е ужас, и гняв, и вина между сезоните. Кристина е всичко, обградена от нищото. Кристина умира от самотата след нейното име.

тази целувка, която ми подари насън и от която исках още, и още, ми губи равновесието. тялото ми слуша само мислите, които се клатушкат около твоята липса. ти дори не подозираш, че дори с един полупразен смс в рамките на цяла вечност време нарушаваш дзен-а на безразличието ми. и после пак изчезваш. и после пак изчезвам. докато нашето платонично съществуване не се сблъска със спонтанните писма, които крещят от телефонния екран, че още се жадуваме. и зад всичките усмивки след всеки край на мисълта ти знам, че се крие тихото "обичам те". въпросът е, че ме боли от премълчаване и от непростимите ми грешки. а зад всяка моя точка се крие всъщност многоточие, което ми се искаше да бях оставила след нашия финал. надявам се да следва продължение.. .

Най - лесно се обича без да имаш стаж. Без да си прахосвал минало време в опити да бъдеш по - висок от детските си мечти. Най - лесно се обича с новобрански грешки и втори шанс. Без да чакаш на опашка за усмивка или за сълза... Най - лесно се обича с вързани очи, слепешката. Без умора в зениците и без да знаеш посоката на радостта. Най - лесно се обича без часовник на стената. Без да броиш стъпките му преди сбогом. Без да се ослушваш за съмнения. Най - лесно се обича в летен дъжд. Без сандали и с откраднати целувки под дървото. Най - лесно се обича след прошепнатите истини между разтопените снежинки и студеното носле. Най - лесно се обича в мрака. Без да палиш свещите на страха. Най - лесно се обича лудостта . Онази земната, детската, наивната, с изтръпналите устни. Най - лесно се обича първата любов. По - лесно от нея се обича единствено последната.

Времето е грешно. И аз съм поредната прашинка от него. Грешници сме всички, вятърът ме издухва и се превръщам в Сахара. Пустиня от пресъхнали грехове. Дезертификация е точният термин за опустялото ми сърце. Облечи се в траур преди да се опиташ да ме прекосиш. Може би сълзите ти ще се превърнат в оазис, а моите сълзи ще са просто мираж. Изчезвам, когато си мислиш, че си близо до мен. Най - лошото е, че няма да спреш да ме халюцинираш. Смея се и ти губиш представа за инверсията в настроенията ми, сякаш погледнал към слънцето за малко повече от миг и ослепял за малко повече от вечност. И си нямаш и на представа, че през нощта

Плаче всеки рай щом струните са близо до оргазъм. Сенки от любов треперят срещу светлините. Сенките сме ние. Пияни от вълнение. Експресът на нирваната е близо. Една сълза е нужна само и времето като че ли умира. Тъгата е еквивалент на музиката между нас. Залата ехти от спомени. Седалките приютяват молитви, а на сцената се раждат богове. Мелодията се превръща в материя. Телата се разтварят до непреходността на духа. Анонимността е по - интимна и поглеждайки се в очите, усещам ритъма на сладко - горчивата наслада. Вечерта е началото на вечността. И може би краят на гонката с миналото?

Излекувах студа в очите ми , но сега се чудя дали пък не е хронично заболяване? Това моето изстинало сърце, тази моя жестокост, ти знаеш коя. Готов ли си? Думите са още горещи и ми парят на очите. Парадоксите продължават да ме валят. Ту ми е студено, ту ми е горещо, а аз съм центърът на компаса, стрелката не може да си избере посока и главата ми се завъртя. Гравитацията в последно време ми е враг. Мразя чадъри. Не мога да плача, чуваш ли, ЧУВАШ ЛИ? Не мога ... Стига, не ме гледай така, сякаш съм часовник и едва ли не ще отброя с точност до секундата кога точно ще ми мине и кога точно ще съм цяла. Няма да ударя дванайсет и няма да се превърна в принцеса. Ще си отрежа косата, за да ти покажа колко не ми пука. И как всичко е илюзия. Включително това да се влюбиш в аромата на косите ми. Не. Вървете всички на майната си с вашите илюзии. Искам да потъна в смеха на моите приятелки. И в мълчанието им. Искам да потъна в нещо. Да се удавя. И да знам, че няма да има кой да ме спаси. "Хайде...