Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

тя просто обича.

Кристина се пише с натъртено "р" и малко тъга след ченгелите. 
Кристина е с вкус на поезия и мечти по морето.
Кристина не се произнася, тя само се стене. А може и шепот.
Кристина е сестра на вятъра и гони невъзможни мечти.
Кристина обича мълчанието. Тя просто обича.
Кристина се крие в усмивките та чак до изчезване.
Кристина е тъжна, когато е весела, и пие кафе без цигари.
Кристина е спомен за любовно безстрашие в минало време.
Кристина е малко листенце, което трепери при полъх на чувства.
Кристина е ужас, и гняв, и вина между сезоните.
Кристина е всичко, обградена от нищото.
Кристина умира от самотата след нейното име.

Коментари

Популярни публикации