naked mind.

"Накарай ме да забравя за него. За това как обичаше да дърпа косата ми в нощите, в които крещях от болка и от страст. А ръцете му оставяха аромат на цигари по цялото ми тяло. Как облизваше устните си по войнишки и ме гледаше с поглед, който пускаше бомби право в абдикиралите ми емоции. Той знаеше много добре, че на любовния фронт аз бях ничия земя. И събличаше дрехите си с такава увереност, с каквато аз събличах душата си пред него. Накарай ме да забравя как желаех да ме нарани. С думи, с действия, с бездействия. В края на всяко сбогом го чаках с подмокрени гащички и дъх на водка. Минути след това подът се превръщаше в бойно поле, а стените ехтяха самота. Войната беше не между любов и страст, а между похот и страх. Ръцете му бяха толкова силни, че се молех да ме счупи. А след това го придърпвах по - близо до себе си. Любовта за него се криеше между краката ми и той търсеше ли търсеше... А аз моята я изкрещях през прозореца, докато ме нападаше в засада... Накарай ме да го забра...

А как обичаше да краде от душата на книгите. Понякога си мислех, че се опитва да догони една своя различна представа за себе си. Представа на героиня от криминален роман. Който си имаше всичко - от хумор и драма до малко любов. Героиня от онези с безкрайните вселени в очите и с думи - големия взрив. С безсънните нощи и убитите спомени в мазето. С усмивките й - най - неразрешимата загадка и сърцето - с присъда доживотен затвор. И бягаше, и гонеше, та чак догонваше и надбягваше. Понякога й се получаваше толкова добре, че предусещаше възможния край на своята история и изпадаше в меланхолия. Тогава импулсът й да надиграе собствената си съдба провеждаше през тялото й голяма доза адреналин и тя просто решаваше, че е огън и жар и че ако съдбата си играе с нея, ще се опари жестоко. Тя вечно беше кръстопът. Опитах се веднъж да разгадая посоката на мислите й. Така и не улучих на късмет. Животът й беше безмензурна мелодия и никой не успяваше да хване нейния такт. Не че го искаше, но понякога...

"... но животът е лесен само за онези, които си поставят лесни цели." Да си измисля нови изгреви, да издигна планина или може би и двете? Колкото по - високи са ми върховете, толкова по - светъл ще е хоризонтът ми след тях. Само трябва да отвикна с комфорта на подножието. А достигна ли крайната си точка - да внимавам въздуха на успеха да не ме опияни. Че залитна ли, падението ми ще да е горчиво. Но знае ли човек, може и да е най - красивият ми полет. Така или иначе върховете са идилия, но склоновете - те са хронологията на живота. А изгревите нека разпръскват мечти по тях.

Понякога ми се иска да потъна на дълбоко с(в) теб, но ти винаги ми хвърляш някоя (не)спасителна дума и изплувам на повърхността, където се задушавам от въздуха, който ме караш да поемам. Давя се от тези насила дадени (взети) усмивки и дробовете ме болят да издишвам самота в лицето ти, а ти да крадеш дъха ми с условни целувки. Не ги искам. Не те искам. Не я искам. Самотата имам предвид. Казваш ми да се отпусна по течението и си щял да ме последваш. А всъщност течението си ти и ако само топна пръст, ще ме отнесеш с всичките ти последици. За които не мисля, че съм готова. И ето ме - седя гола на брега ти и просто не искам да усетя този твой пословичен студ по кожата ми. Още се опитвам да забравя тръпките от последните ръце, които се опитаха да удавят миналото ми в кофа, пълна с лед и въздишки. А да забравиш ръце, които умело са те лъгали с прегръдки и с мъжка сигурност, е като да забравиш, че животът не е наужким. Не мога и не искам. Все пак те ме научиха да плувам. А понякога ми се и...

Седем и половина. Събота сутрин. Времето вали, натежало над панелките на заспалия ти град. Сякаш само ти си будна и някак си усещаш, че точно това е животът. Пиеш промишлено количество кафе, не защото ти се спи, а защото много ти харесва да пиеш кафе. Слушаш песни за сбогуване и сърцето ти вече е подготвено за ежедневната доза меланхолия. И някак си ти се иска да я споделиш. Иска ти се да звъннеш на всичките си приятели и да ги събудиш. Да им кажеш, че ги обичаш, защото за любовта не трябва да се чака подходящо време, тя трябва да е на момента, независимо дали човекът срещу теб би я понесъл. Любовта трябва да е поредица от накъсани мигове, разделени от големи късове самота, а не сиво чувство в ежедневието. Това е най - сигурният начин да убиеш нечия любов - да я превърнеш в ежедневие, в навик. Всъщност ти се иска да звъннеш на един точно определен човек. И да усети живота така, както го усещаш и ти. Да разбере защо си станала толкова рано сутринта и защо в кафето си винаги слагаш лъж...

Обичам да те целувам.  В съня ми.  На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ.  С отворени очи. И отворено сърце.  12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле.  Обичам да те целувам. В съня ми.  Но събудя ли се, Господи .. Как м...

source: emontoufanian Може да си ме имал тялом, но хайде похвали се веднъж, че и духом си ме имал. Всичките дяволи ще ти се изсмеят в лицето. Страхливците не могат да обичат. Любовта е почва, на която се посява сигурност в несигурността, а не удобство от непоети рискове. Ако погледът ти вечно обърнат е назад, мислиш ли, че някога ще си първи на опашката? Само веднъж да премигнеш и някой друг ще открадне правото ти на обич. Грешките се повтарят, за да напомнят, че човешката природа се гради на цикличността. Колкото и да се опитваш да избягаш от тях, знай, че не можеш да избягаш от природата си. И в момента, добре скрит в собствената си кожа, правиш поредната си грешка. Отричаш? Добре, но това са поредните стъпки назад. Продължаваш да отъпкваш една и съща пътека, която вече си изстрадал няколко пъти. Не смей да ми говориш за безверие, докато лицемерно отричаш моята вяра. Безприлична съм? Ами да, приличието е за конформистите. Тялом може и да си ме имал, но хайде похвали се веднъж, ...