naked mind.

Думите убиват.   Нали знаеш , когато си признаеш, част от теб остава празна. Освобождаваш чувството чрез думи. Оставаш го на вятъра да го отнесе. И вече няма какво да те задържа. И в теб е като след дъжд. Отмито, останала е само калта. Думите тежат. Нали знаеш , когато си признаеш, е все едно да оставиш товара си на друг. Сърцето ти се е уморило да го носи и сега тежестта се опира в нечия друга душа. Не е ли егоистично? И вече можеш да си тръгнеш. Няма какво да те задържа. Няма какво да ти тежи. Думите са несигурност.   Нали знаеш , когато си признаеш, е все едно да започнеш отначало. С всичките страхове и с всичките илюзии. Тъкмо си започнал да се чувстваш сигурен в това изгодно положение на недомлъвки и идват думите, които срутват всичко. И трябва да започнеш да строиш наново - и надежди, и сигурност, и отчаяние. Думите са болка. Нали знаеш , когато си признаеш със затворени очи, няма да се нараниш. Поне за няколко кратки въздишки. Погледът ти е прово...

Истинската ти усмивка вече ми е лукс. Гледаш ме със силата на сарказма и чакаш поредното ми падение, готов да заличиш всяка искра на осъзнаване. Затънал си до гуша в ежедневната си неприязън към дисонантните въздишки на обичайно дисонантното ти обкръжение, вътрешно прехапваш устни до солена горчивина, проклинайки заразната им пошлост. Премрежваш погледа си от сиянието на привидно безразличния ми силует, изричайки наум една-две молитви. Вътрешно очертаваш съмнения около ореола ми, грубо отхвърляш всеки подтик на пулса ти да ускори предсмъртната си кулминация. Разкрояваш ми сивото ежедневие и му пришиваш ударна доза разочарование, примесено с капчица желание. Давай. Разбий ме отново в разкрепостения си егоизъм, после събери парчетата от останалото ми "достойнство" и закрепи портрета от мозайките ми на стената на срама. А тихо аз ще премълчавам колко отчаяно зависим си от наркотика в очите ми. Платоничен опиат. 

Лицето ти константно ми е, затворя ли очи. Облачни усмивки и слънчеви погледи. Рисуваш ми сияние под плахите утопии .. С пръсти докосваш ме по чупливата обвивка на ферментиралата ми душа. И ме караш да се спъвам в несъществуващи камъчета .. обсебена от мисли за скритите извивки на чара ти. Виждаш ме в кутия от образи на безцветни конформисти и с линия на безкрайността разграничаваш същността ми. Стъпваш тихо по повърхността на страховете ми, превръщайки ги в шепа пепел от шумни въздишки.  Близко са ми признанията .. далечни са ми думите, както луната ти далечна е от моите звезди. Лицето ти мечта ми е. А отворя ли очи, си някой непознат.

момиче за бленуване си ти. къде ти е усмивката къде са ми очите .. едното бива замечтано другото - за свеждане. момиче за прегръщане си ти. поискаш ли си, твое е. приятелство не искай ще прерасне в нещо повече. момиче за сънуване си ти. нощта ще бродиш, денем ще лекувам, жар ще ръсиш ти, пепел ще събирам аз. момиче за целуване си ти. твойте устни ще са притежание, мойте - празно обещание. момиче за обичане си ти,  ще поискаш много и все ще те боли, ще крещиш на воля и той пак ще ти прости. момиче за никого съм аз. ти клише поне си нечие.

В тиха просъница ще те повикам. И жадно ще се вкопчиш в крепостната ми усмивка. Ще задържиш дъха си за малко, достатъчно, за да отмине кошмарът на будното ти минало, ще оставиш и последните листа на страховете ти да окапят, ще прехапеш устни, борейки се с желанието да се върнеш назад и с нежеланието да продължиш напред, ще забиеш нокти в ръцете си, усещайки пулсиращото бягство на живота в кръвта ти, ще преглътнеш една - две закъснели думи и на тяхно място ще изкрещиш хиляди, ще се помолиш, едвам допирайки устни, ще изгориш яростта от напоените си сълзи, ще затвориш последната врата на отчаяните ти мисли.. И накрая ще паднеш в ямата на живота, започвайки себе си отначало, жадно вкопчена в своята преродена усмивка.

Не искам да прекарам целия си живот, съжалявайки за това какво съм и опитвайки се да бъда това, което всъщност не съм. Един шанс ми е даден. Един миг, за да го изживея. С моето собствено тяло, с моето собствено съзнание. Пропилявайки времето си в чакане да стана нещо по - добро, нещо, в което никога няма да се превърна, забравям да обърна внимание на това, което всъщност вече ми е дадено. Безплатно. И всичко, което би ме направило щастлива, го приемам за даденост. Каква идиотщина просто. Моментите са красиви, когато не ги очакваш, когато не ги обмисляш предварително. Защо всяко мое изречение в главата ми започва с „Ако..“ ? Искам да бъда в хармония със себе си, така бих била в хармония и с всичко около себе си.. И ще спра да обвинявам другите, че са щастливи. И аз заслужавам да съм щастлива. Кристина, стегай си гъзерете, както му се вика по врачански. Всичко, което желаеш е на една усмивка разстояние. Нещата се случват, защото просто трябва да се случат и ти нямаш силата да ги промени...

Съжалявам, че загубих силата си да спасявам хората. Или може би просто ми беше отнета. Опитвам се да подам ампутираната си ръка но още по - ампутирания ти дух, а ти стискаш зейналата ми рана в шепа сол. Посягаш за повече от това, което аз ти давам и си компенсираш с моето търпение. И аз търпя, независимо, че раната ми вече гние. Спасението ми е жалък опит да те държа на повърхността за сметка на моята потънала котва, която вече започва да ръждясва там.. на дъното. Корабът ми спасява удавници, ала котвата е прекалено тежка, за  да може да ги изведе на сушата.  И така. Правя нещо, а всъщност нищо не правя. Защото така съм затънала в дългове към себе си, че желанието ми да помогна боксира с желанието ми някой да ми помогне. Не знам. А котвата ми скоро ще се скъса и ще си остане на дъното.