naked mind.

Най - лесно се обича без да имаш стаж. Без да си прахосвал минало време в опити да бъдеш по - висок от детските си мечти. Най - лесно се обича с новобрански грешки и втори шанс. Без да чакаш на опашка за усмивка или за сълза... Най - лесно се обича с вързани очи, слепешката. Без умора в зениците и без да знаеш посоката на радостта. Най - лесно се обича без часовник на стената. Без да броиш стъпките му преди сбогом. Без да се ослушваш за съмнения. Най - лесно се обича в летен дъжд. Без сандали и с откраднати целувки под дървото. Най - лесно се обича след прошепнатите истини между разтопените снежинки и студеното носле. Най - лесно се обича в мрака. Без да палиш свещите на страха. Най - лесно се обича лудостта . Онази земната, детската, наивната, с изтръпналите устни. Най - лесно се обича първата любов. По - лесно от нея се обича единствено последната.

Времето е грешно. И аз съм поредната прашинка от него. Грешници сме всички, вятърът ме издухва и се превръщам в Сахара. Пустиня от пресъхнали грехове. Дезертификация е точният термин за опустялото ми сърце. Облечи се в траур преди да се опиташ да ме прекосиш. Може би сълзите ти ще се превърнат в оазис, а моите сълзи ще са просто мираж. Изчезвам, когато си мислиш, че си близо до мен. Най - лошото е, че няма да спреш да ме халюцинираш. Смея се и ти губиш представа за инверсията в настроенията ми, сякаш погледнал към слънцето за малко повече от миг и ослепял за малко повече от вечност. И си нямаш и на представа, че през нощта

Плаче всеки рай щом струните са близо до оргазъм. Сенки от любов треперят срещу светлините. Сенките сме ние. Пияни от вълнение. Експресът на нирваната е близо. Една сълза е нужна само и времето като че ли умира. Тъгата е еквивалент на музиката между нас. Залата ехти от спомени. Седалките приютяват молитви, а на сцената се раждат богове. Мелодията се превръща в материя. Телата се разтварят до непреходността на духа. Анонимността е по - интимна и поглеждайки се в очите, усещам ритъма на сладко - горчивата наслада. Вечерта е началото на вечността. И може би краят на гонката с миналото?

Излекувах студа в очите ми , но сега се чудя дали пък не е хронично заболяване? Това моето изстинало сърце, тази моя жестокост, ти знаеш коя. Готов ли си? Думите са още горещи и ми парят на очите. Парадоксите продължават да ме валят. Ту ми е студено, ту ми е горещо, а аз съм центърът на компаса, стрелката не може да си избере посока и главата ми се завъртя. Гравитацията в последно време ми е враг. Мразя чадъри. Не мога да плача, чуваш ли, ЧУВАШ ЛИ? Не мога ... Стига, не ме гледай така, сякаш съм часовник и едва ли не ще отброя с точност до секундата кога точно ще ми мине и кога точно ще съм цяла. Няма да ударя дванайсет и няма да се превърна в принцеса. Ще си отрежа косата, за да ти покажа колко не ми пука. И как всичко е илюзия. Включително това да се влюбиш в аромата на косите ми. Не. Вървете всички на майната си с вашите илюзии. Искам да потъна в смеха на моите приятелки. И в мълчанието им. Искам да потъна в нещо. Да се удавя. И да знам, че няма да има кой да ме спаси. "Хайде...

Egon Schiele - the Embrace , 1917 Косите ми бяха чернови, по които той обичаше да прекарва пръсти и да разлива червено вино. Беше жесток със себе си, толкова жесток... Колко ненавиждаше празните си думи и късаше тези недовършени чудовища, убиваше ги тъй лесно, както ги беше и създал. В него нямаше място за любов. Ненавиждаше рожбите си толкова силно, колкото ненавиждаше и себе си. В тихата умора на майските дъждовни нощи приютяваше мислите си в кафения огън на очите ми. Шептеше ми "Запали ме" и аз, застинала в поза на желание, го очаквах да ме превърне в пепел. И той хващеше молива, очертавайки контурите ми по стените, докато не се превърна в копие на сянката. "Така си по - красива" твърдеше той... "Единствената ми завършена творба". А аз му се изсмивах, докато болката ми не се разлееше по неговите вени. Чувството на обреченост лежеше на леглото до мен и ме притискаше в обятията си, докато той изстискваше сълзите ми и ги събираше в чаши за вино. ...

източник тишината е залез който се промъква през пердетата на вчерашни спомени и шари по стените на минало в бъдещето очите ти са негативи -  матрица на света ми отпечатват въздишки по кожата ми диапозитив е моят отказ да бъда твоя. фокусът се мести от дим на цигари до голите ми бедра още малко и  ще се събера в твоите черно-бели представи. още малко и ще ме затвориш  в кутия за спомени.

Когато пиша, съм склонна да  повярвам дори в Господ.  А божието спасение се явява след точката на мисълта ми.  Може би в живота ми е отредено да ме намират думите и нищо друго. Намерят ли ме, обичам да загубвам хаоса си сред тях. А омразата ми да се преражда в красиво завършен абзац.  Никой всъщност не ме открива в последното ми многоточие. Което пиша, когато най много ме боли. А въпросителният знак е просто точка с някакво изкривено мислене над нея. За тебе и за тях няма никакво значение дали в изреченията ми се колебаят запетаи или не. Моята несигурност не прозира през острите ми думи. Те са, често, моите смели отражения и нищо повече. Понякога са и това, което стои пред огледалото. А именно несъвършеният ми образ.  Ако напиша името си в няколко реда, може би ще стана безсмъртна. И сложа ли удивителен, ще се натъртя на света. Ще трябва да ме понасяте с грозното ми "р", а на тези, които имат проблеми с изговарянето му, ще бъда благодарна, че превръщат имет...