Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка. Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето. Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъкът и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й. Вятърът свисти по повърхността на морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух. За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови. Морето я зове. Да потъне и да се стопи като морска пяна. За да бъде завинаги с него.
В пустинята на разголеното ми съзнание обичам да се губя.
Откривам общочовешки проблеми относно търсенето и губенето на същността. Ужас, ужас. Страх ме е от мен. Просто споделям. За хармонията и за заповедите, откривам себе си във всекиго, чудесна си ми още с първия пост.
ОтговорИзтриванеКолко дълго търсих щастието извън мен, колко време изгубих докато разбрах, че щастието е вътре в мен, в този миг...
ОтговорИзтриванеНе бива да съжаляваме за миналото, няма как да го върнем така е. Трябва да сме щастливи от това, което вършим, щом сме го направили, значи така е трябвало да стане!
ОтговорИзтриванечовек трябва да приеме това, което има да се опитва да се осъвършенства но не и да се очайва ако нещо не успее - да хване живота в истинския смисъл и да се радва на живота защото той е един - да се радва на всичко около себе си - живота е радост и любов - всичко друго няма духовна стойност
ОтговорИзтриване