Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

run run run away.

Вратата се затвори. Чу се глухо превключване на ключалката и тъмнината в стаята съблече съмненията им. Тя отиде до прозореца, оставяйки косата й да полепне по мокрото й лице.
- Глупак. - прошепна тя, като сподави едно хлъцване. Бяло облаче от дъха й се образува на стъклото и тя се загледа в него, докато не изчезна. Не беше сигурна дали той я беше чул.
Той протегна ръката си, за да светне. Тя се обърна към него, погледна го. Чисти, измити очи. Мъката избледня заедно с бялото облаче. Ръката му висеше във въздуха.
- Тъмно е. - обобщи тя. - Остави го така. Съжалявам.
Най - накрая той пусна ръката си и загледа мълчаливо към леглото. Тя проследи погледа му. Светлината от уличната лампа, която прозираше през прозореца, беше достатъчна, за да подчертае колебанието, което премина през лицето му. Очите му отново се стрелнаха към нейните и сетне той затаи дъх.
„Липсваше ми.. Три месеца..“ - мислеше да му каже, но думите й останаха загадка. Бързата му, но настойчива целувка я изненада. Той се отдръпна и зачака реакцията й. Капка пот се стичаше по шията му. Тя не издаде нито звук.
- Кажи нещо. - тихо потрепнаха устните му.
Тя пое дълбоко дъх. Върна се до прозореца. Силуетът й гореше от емоции.
- Обичам те! - изкрещя той.
Тя прехапа устни. Усещаше умоляващите му очи върху гърба си.
- Не трябваше да заминаваш... - отговори му тя.
Горчива усмивка изкриви чертите му. Преглътна тежката буца в гърлото и отчетливо й каза:
- Заминавам отново.
Този път тя се обърна рязко. Погледна го с всичката ярост на едно самотно момиче. И заплака. Отново.
- Не можеш, нямаш право ... - говореше на себе си тя.
Той пристъпи към нея. Ръцете му инстинктивно придърпаха раменете й, тя потърси опора в разума си, бутна го и той падна на леглото. Сетне пулсът й достигаше до него.
- Нямаш право да заминаваш! Обичам те, идиот такъв! - изкрещя му тя на свой ред.
Легна до него. Хвана ръката му.
- Целуни ме пак!
Той затвори очи и пусна ръката й.
- Целуни ме пак!
Беше върху нея. Телата им се впиха. Той доближи устни до ухото й.
- Сигурна ли си?

Коментари

  1. Хубава история. Пресъздала си прекрасно атмосферата, сякаш и аз съм някъде в стаята и наблюдавам. А...и красиви изречения. =)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации