Пропускане към основното съдържание

run run run away.

Вратата се затвори. Чу се глухо превключване на ключалката и тъмнината в стаята съблече съмненията им. Тя отиде до прозореца, оставяйки косата й да полепне по мокрото й лице.
- Глупак. - прошепна тя, като сподави едно хлъцване. Бяло облаче от дъха й се образува на стъклото и тя се загледа в него, докато не изчезна. Не беше сигурна дали той я беше чул.
Той протегна ръката си, за да светне. Тя се обърна към него, погледна го. Чисти, измити очи. Мъката избледня заедно с бялото облаче. Ръката му висеше във въздуха.
- Тъмно е. - обобщи тя. - Остави го така. Съжалявам.
Най - накрая той пусна ръката си и загледа мълчаливо към леглото. Тя проследи погледа му. Светлината от уличната лампа, която прозираше през прозореца, беше достатъчна, за да подчертае колебанието, което премина през лицето му. Очите му отново се стрелнаха към нейните и сетне той затаи дъх.
„Липсваше ми.. Три месеца..“ - мислеше да му каже, но думите й останаха загадка. Бързата му, но настойчива целувка я изненада. Той се отдръпна и зачака реакцията й. Капка пот се стичаше по шията му. Тя не издаде нито звук.
- Кажи нещо. - тихо потрепнаха устните му.
Тя пое дълбоко дъх. Върна се до прозореца. Силуетът й гореше от емоции.
- Обичам те! - изкрещя той.
Тя прехапа устни. Усещаше умоляващите му очи върху гърба си.
- Не трябваше да заминаваш... - отговори му тя.
Горчива усмивка изкриви чертите му. Преглътна тежката буца в гърлото и отчетливо й каза:
- Заминавам отново.
Този път тя се обърна рязко. Погледна го с всичката ярост на едно самотно момиче. И заплака. Отново.
- Не можеш, нямаш право ... - говореше на себе си тя.
Той пристъпи към нея. Ръцете му инстинктивно придърпаха раменете й, тя потърси опора в разума си, бутна го и той падна на леглото. Сетне пулсът й достигаше до него.
- Нямаш право да заминаваш! Обичам те, идиот такъв! - изкрещя му тя на свой ред.
Легна до него. Хвана ръката му.
- Целуни ме пак!
Той затвори очи и пусна ръката й.
- Целуни ме пак!
Беше върху нея. Телата им се впиха. Той доближи устни до ухото й.
- Сигурна ли си?
Етикети:

Коментари

  1. жору8 септември 2011 г. в 22:36

    Хубава история. Пресъздала си прекрасно атмосферата, сякаш и аз съм някъде в стаята и наблюдавам. А...и красиви изречения. =)

    ОтговорИзтриване
  2. kristine.9 септември 2011 г. в 15:12

    Благодаря!

    ОтговорИзтриване
  3. Daniela.9 септември 2011 г. в 23:29

    много е хубаво, наистина:)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации от този блог

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените ...
Публикуване на коментар
Прочетете още

след бурята

via http://5oil.tumblr.com Изстина ли душата ти от толкова много чакане? Задава се буря, ето чуй - чайките полудяха и неистово кряскат от нажежената плътност на самотата. Първият гръм е предвестник на толкова жадуваното от теб разкъсване на гръдта. Нека пръстите ти потънат във нея и да разтворят разкървавените парчета месо - разтвори ги, както се отварят прозорците, за да стане течение. Нека влезе дъждът като спасяващ разстрел след невъзможно дългото мълчание. Това не е гилотината на смъртта, а на живота - ще проблесне в лоното на очите ти светлина като проблясък от спомен за сън - и ти ще изпълниш дробовете си с прохладата на нощта, и всичките ти клетки, които ламтяха за мъничко свобода, ще се пръснат от сбъднатост по разтрепераното тяло на небосвода... Стисни силно тези опустели от нямане устни и ги поднеси към раните, които си мислеше, че никога няма да се превърнат в бледо розова следа след краха на меланхолията от залезите на толкова неслучили се лета... Изпий отровата...
Публикуване на коментар
Прочетете още

женското ми начало.

Tracey Emin Самотата, която пуска горещи езици в лоното на слабините ми, на женското ми начало - то пламва в изблик на паника, а учестеният ми дъх, устремен от ядрото на стихията, отприщва чувството на неизбежност, което избухва в пожар - и аз не мога, не мога, не съм способна да избягам от тази възбуда, гласът ми се надига,( ах... ), пламъците ме притискат, спускат ръцете си по извивките ми, да, тези женски плодове, толкова сочни, узрели, толкова млади, тези гърди,настръхнали, които се надигат учестено от стоновете, ( не, не спирай ), тези стонове, които ме изгарят отвътре, ( не, не спирай, ах ), този дим, който ме задушава, този огън, който остави в мен, ( не спирай ), тези бедра, които Ерос разтвори с устните си, ( по - бързо ),  които треперят сладострастно в очакване, да, това очакване, което ме приклещи в стаята, ( по - бързо ), тази стая в главата ми, в чиито стени се опирах от нямане, ( да, да, да ) това нямане, което остана след плътта ми на кладата, тази клада, която...
Публикуване на коментар
Прочетете още