Лъч светлина

Тя изкрещя, изкрещя с всичката си сила .. Не тя, а душата й крещеше. Един пронизителен, заглушаващ, неизбежен, отчаян вик .. Отчаян зов .. Зовът на малкото, скрито в душата гласче. Сега се надигаше стремително нагоре, набираше скорост. Нищо не можеше вече да го спре. От дълго време то се опираше уплашено в тесния ъгъл на двете студени и мрачни стени. Дълго време позволяваше да бъде притискано там. Отдавна беше захвърлено като стара забравена песен и мелодията й вече се беше протъркала. Отдавна беше ненужно никому. То, свило се на топка и обвило коленете си с ръце, беше забравило своите думи, беше забравило своите мечти.. Но чакаше там, в ъгъла, някой да му подаде ръка и да му припомни как се усмихваше. Много дълго чакане.

Защо? Защо никой не идваше? Защо всичко си отиваше? Спомените, мечтите, усмивките? Беше гадно, наистина гадно .. Не трябваше да става така. Трябваше .. какво трябваше? На какво се надяваше? Нима беше прекалено наивно, за да очаква нещо? Нима беше толкова трудно.. толкова самотно? Това не можеше да бъде реалността, не трябваше .. Прекарено страшно беше!

Защо беше уплашено? От какво се страхуваше?
Защото нещо бе почукало на вратата, нещо непознато.. Нещо, което го беше стреснало, което го беше накарало да забрави всичко - това беше времето, времето, наметнато с дълго наметало - самотата.
С А М О Т А .
Страшна работа. Тя влезе в душата на момичето и остана на гости за дълго време.

Сега .. Сега е твърде тъмно, твърде мътно.. Тя не знае какво да прави .. От толкова време тази болест я измъчваше, хранеше се с душата й, изтискваше всичките й сили, издухваше съзнанието й и на негово място оставаше недоумението, незнанието и неразбирането.

Твърде много време се мина, а тя все още е сама.. Толкова сама, че вече й се крещи. И ето я сега - седи на колене пред своето настояще, вплела ръцете си една в друга.. И взира се в своето настояще, което малко по малко се отдръпва, за да направи път на очакващото бъдеще.

Лъч С В Е Т Л И Н А..

Протяга ръцете си през далечното прозорче .. Има надежда .. ТОЙ й се усмихва.

Думите набъбват в душата й, гласчето вече не изпитва страх. Спомените се утаяват, всичко става ясно..

- Не си сама.. - й рече той.