naked mind.

Слънцето се пронизваше между натежалите рамене на планината. Оранжевите облаци образуваха ореол около горящата сфера и се изливаха в небето като захарен памук. Наблизо се чуваше старата мелодия на уличния трубадур. Все така последната му обиколка беше около старата, опустяла гара. От там минаваха само от време на време пътнически влакове, които качваха по някой пътник, незнаещ на къде отива и търсещ себе си някъде другаде. Здрачаваше се. Повеите на есенния вятър разлюляваха сломените липи, дали вече своя плод, раздухваха опадалите листа и ги сграбчваха в своя тъжен танц. Студенината вече се притискаше до закоравялата земя, изсъхнала и уморена. Релсите, ръждясали от непокорните ръце на времето, се извиваха надолу към масивите на планината, сякаш се врязваха в нея. Въздухът се насипваше вече престарял и натежал, носеше мириса на приближаващата буря. Тя стоеше там, на гарата, неподвижно. Вятърът развяваше косите пред очите й, те се шибаха в лицето й, закриваха погледа й, както закриваха и...

- Какво търсиш тук? - попита изненадано и объркано той. /Скри се в сянката./ - Аам .. ами, просто исках .. - тя го погледна с този нежен поглед, създаден сякаш само за него. - Исках да видя, че си истински. Той се взираше в нея някак си далечно. Сякаш потъна в дълбокия й поглед, опитващ се да достигне дъното. Преплува цял океан и накрая опря до нейната душа. - Е, това съм аз! Това ли очакваше да видиш? - Той не можеше да повярва на очите си! На сърцето си .. Живота му се стори сън, а сега се пробуждаше и пред него бе изправена голата й душа - така чиста и светла, така невинна и крехка. Тя пое към него, но той се отдръпна. Страх го беше .. Страх го беше, че тя няма да го хареса, че ше го съзре. Той пристъпи назад .. сянката ставаше все по - дебела. - Това си ти! - усмивка. - Винаги съм си те представяла такъв.. Но не си ли щастлив? - усмивката помръкна. - Аз мислех, че .. Той се стъписа .. Какво говореше тя?! Та той беше на седмото небе! Не го ли разбираше? Не го ли виждаше? Защо тя с...

Пенещите се води яростно се блъскаха в острите скали, сякаш щяха да ги помръднат. Не даваха вид, че някога щяха да се осмирят. Виновникът, който непрестанно ги ядосваше, беше северняшкият вятър, безмилостен за всичко около себе си. Жулеше повърхността на морето с оглушаващи немирни виелици и високи вълни се надпреварваха с него, кой пръв ще се разбие в ледения масив пред тях. Мирис на далечни спомени и мечти се носеше и морето сякаш ги изплюваше .. Бяха прекалено сладникави.. Черни кървища се стичаха и щипеха посрещащия ги бряг с напоената в тях сол. Крадешком оставяха мокри следи по отразяващия светлината пясък, който се молеше на луната за малко тишина. Искаше спокойствие, но не позволяваше на морската вода да се отдалечава. Желаеше я близо до себе си, придърпваше я по - близо, искаше да изтръпва и да усеща болката от стържещите го вълни, да се слее с яростта й, да свикне с нея, да погълне спомените и мечтите, да забрави всичко друго .. Да усети как спокойствието прониква и изпълва ...

Това безкрайно чакане на нещо, чието име ти е неизвестно, което като гвоздей се е вклещило в ранимата повърхност на сърцето ти. Това очакване, добило мирисът на възгорчив пелин, набран по мръкнало, добило топлата ръжда на ирисите ти, където самотата се е вмъкнала. Това очакване, което натежало пулсира в още топлите ти длани. Долавя всички ултразвуци тялото ти и жадно търси между тях послание. И тая болка от копнеж за лято. И тая блъсканица на душата, невярващите думи за която превръщат се в болезнено отпращане. Това очакване на нещо, от което в косата ти полазват ситни тръпки... Във паяче превърнато сърцето душата ти със лунна нишка кърпи. Яна Кременска е врачанска поетеса. (от моя град *happy*) Много ми харесват нейните произведения. Винаги настръхвам, когато ги чета. Днес случайно попаднах на това стихотворение и много ми въздейства. Надявам се и на вас да ви допадне :) http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=284&LangID=1 Ето и още нейни неща.

Тя изкрещя, изкрещя с всичката си сила .. Не тя, а душата й крещеше. Един пронизителен, заглушаващ, неизбежен, отчаян вик .. Отчаян зов .. Зовът на малкото, скрито в душата гласче. Сега се надигаше стремително нагоре, набираше скорост. Нищо не можеше вече да го спре. От дълго време то се опираше уплашено в тесния ъгъл на двете студени и мрачни стени. Дълго време позволяваше да бъде притискано там. Отдавна беше захвърлено като стара забравена песен и мелодията й вече се беше протъркала. Отдавна беше ненужно никому. То, свило се на топка и обвило коленете си с ръце, беше забравило своите думи, беше забравило своите мечти.. Но чакаше там, в ъгъла, някой да му подаде ръка и да му припомни как се усмихваше. Много дълго чакане. Защо? Защо никой не идваше? Защо всичко си отиваше? Спомените, мечтите, усмивките? Беше гадно, наистина гадно .. Не трябваше да става така. Трябваше .. какво трябваше? На какво се надяваше? Нима беше прекалено наивно, за да очаква нещо? Нима беше толкова трудно.. толк...