Мълчи .. Просто мълчи ..

Пенещите се води яростно се блъскаха в острите скали, сякаш щяха да ги помръднат. Не даваха вид, че някога щяха да се осмирят. Виновникът, който непрестанно ги ядосваше, беше северняшкият вятър, безмилостен за всичко около себе си. Жулеше повърхността на морето с оглушаващи немирни виелици и високи вълни се надпреварваха с него, кой пръв ще се разбие в ледения масив пред тях. Мирис на далечни спомени и мечти се носеше и морето сякаш ги изплюваше .. Бяха прекалено сладникави.. Черни кървища се стичаха и щипеха посрещащия ги бряг с напоената в тях сол. Крадешком оставяха мокри следи по отразяващия светлината пясък, който се молеше на луната за малко тишина. Искаше спокойствие, но не позволяваше на морската вода да се отдалечава. Желаеше я близо до себе си, придърпваше я по - близо, искаше да изтръпва и да усеща болката от стържещите го вълни, да се слее с яростта й, да свикне с нея, да погълне спомените и мечтите, да забрави всичко друго .. Да усети как спокойствието прониква и изпълва всичко. И само Луната да им изпраща повеи на тишината.
Мълчи .. Просто мълчи .. Прекалено красиво е! Не спирай да мълчиш..