naked mind.

източник "I am both worse and better than you thought."  - Sylvia Plath, from   The Unabridged Journals Of Sylvia Plath   Отиди по залез във полята сред цъфналата ръж. След дъжд иди, когато черната земя, притихнала, те чака. Гмурни се бавно в тъгата, която ти оставих да се връща с вятъра. Която млада, буйна и необуздана се полюшва под това небе- жътвар, дето ме прокле да бъда цяла, макар на локвички събрана.  Отивай и ще видиш там наблизо (в безкрая) едно поточе, тихичко шептящо песента на времето, то не чака, просто отминава и събира камъчета от въздишки, събира и отлага, на дъното ги приютява, мене ме забравя.  Гмурни се и поплувай в тази студена мараня, очите ми така трептяха някога, като зелените

artwork:  Adara Sánchez Anguiano Ще те напусна. Както сянката напуска тялото. И се дави в уморените очи на непознатите около мен. Дълбоко е коритото на самотата. Пълни се с разстояния. От мен и теб, от мълчания, от излишни думи. Измери търпението ми с нивелир. Наклонът на изчерпването е прекалено голям. Няма да успееш да ме построиш. Основата се крепи на стари греди. Ще ме срутиш и ще се превърна в руини. А и какво ли разбираш от архитектурата на тъжния ми поглед. Сълзите ми са с вековна история. Ще те напусна. Както се изпуска залеза. Разсеяно. От бързане да се спася. Слепотата на страха е написана на

photo by: David Hanjani Ще вали. И после всичко ще утихне. Сякаш нищо не е било. Асфалтът ще съхне в неведение чии последни стъпки се изгубиха в дъжда. Ти няма да си спомниш за ръцете й, как се опитваха да отместят облаците в онази февруарска нощ, така отчаяно и яростно копнеейки да види звезди с мирис на буря. Ще се сещаш само колко мокра беше магистралата и колко мокро беше лицето й, притихнало до теб. Шумът от високата скорост профучаваше във въздуха като епилог на чувствата ви, който се блъскаше в колата, подхлъзваше се под чисто новите гуми, блокираше хидравликата и разбиваше мислите ти в мантинелата. Катастрофа на последното ви сбогуване. Ще се сещаш как тя ти крещеше да натиснеш проклетия педал на газта, а после усилваше радиото и протягаше гласа си по арматурното табло. Там светваха всички червени лампички на живота ви. (Опасност. Отбийте от пътя.) След което още по - неспокойно крещеше с мълчанието си. Няма да си спомниш как караше в аварийната лента, опитвайки се да и...

4 am -  frank moth Цветовете на океана се разбиваха в нея. Свита на кълбо, там, където чайките забравиха да се усмихнат, където изтърсиха от крилата си тежкия спектър на залеза в бурята на зениците й, който падна като атомна бомба в Тихия океан и предизвика цунами от чувства. Там, където те отлетяха без предизвестие и отнесоха със себе си звуците на прииждащите вълни, оставяйки очите й да се справят с липсата на всичко. И тя се взираше все по - мъчно в хоризонтите на своето утре, оглушала от грешните отговори, притиснала колене още по -

влакът изсвири тревожно над релсите на моето безразличие: "трябва да спра на следващата спирка!" и въздъхна дълбоко  умора. и по пътя за никъде аз трепнах ужасена:

Така сме зажаднели. Ежедневието се губи в пустинята на самотата, близостта е мираж, който избледнява в края на деня, и изчезва с хоризонта. Така устните се изпиват. Като последна глътка спасение. Намират се като дълго бленуван оазис в центъра на изгубеното. И не вярват в реалността. Езиците са свикнали. Всяка капка от химерата на любовта нагарча. Впиват се с отчаяна ярост.

Blue Is the Warmest Color Всички са почти заспали. Всички са почти добре. И кафето е почти изстинало на масата, на която са угаснали почти усмивки. Небето е почти същото, след последния нюанс на мрака. Слънчогледите почти са цъфнали на полята, в които почти сме се обичали. И са навели цветовете си почти траурно в тъмнината. Щурците почти са композирали нашата почти история. И свирят почти меланхолично, скрити зад смисъла на последния ни разговор. Образът на мечтите ми по теб е почти истински в мислите, от които почти не си излизала. Дните почти минават във водовъртежа на забравата. Вечерите почти не