naked mind.

Слушай. Как се спъват мислите на върха на езика. Как се затварят клепачите от умора.  Как се пропускат повиквания в делничен ден. Как се оставят усмивки за по - късно.  Как се сипват два пръста повече водка. Как се губи бройката на въздишките.

Мислите й са нешлифовани диаманти. Хващат светлината за опашката и я разлагат в спектъра на истината. Боже, колко e истинска. Погледне ли те и си измисляш хиляда причини да се влюбиш в цветовете на дъгата. И да танцуваш с бурите й преди това. Защото мрази да приемаш тъгата й на сериозно. Въпрос на стратегия. Не я оставяй да те омотае с конците на миналото си. Носи си ножица в джоба. За всеки случай. Преди всичко - научи се да играеш покер. Всеки ден е като ново приключение в разпознаването на настроението й. А тя си играе толкова добре картите, че дори няма да се усетиш кога блъфира и кога наистина ти казва, че те

Два следобед е, а ти си нямаш и най - малка представа как звучи пулсът й по това време на деня. Трябва да оглушееш, за да го чуеш. Забрави какво знаеш за сетивата. Четиринайсет чàса с нея и посоките стават без значение. Губиш вътрешната си ориентация за света. И се намираш в нейния. Тя се превръща в твоята посока. Осемстотин и четиридесет минути и още толкова целувки изтръпват по кожата ти. Усеща се с длани. Как се изчервява, когато я гледаш в очите, как животът й пулсира и изпълва лицето й с цветове, за които дори не можеш да си представиш. Усещат се премълчаните сълзи от нощите, в които си й липсвала не само в

Salvador Dali, Sandman Ще ти разкажа за моста, по който не си тръгнах. Стоя отдолу и гледам към блока, броейки будните апартаменти. Снежинките не ме достигат. Едно такси е спряло до кофите за боклук. Шофьорът е забравил да си изключи фаровете. Някой е забравил да ме изключи. Изтощена съм. Небето е оранжево. Като огромния пепелник на таванската ти. Пепел от цигари се сипе и полепва навсякъде. Улицата до вкъщи. Тротоарите. Дърветата. Детската площадка. Пейката, да, онази пейка. Поглеждам нагоре и тишината пробожда очите ми със своята наситеност. Пропила се е в

Извинявай,  не е много на място... Исках да те питам... Да, да, няма проблем, ще изчакам. Ще седна пò отстрани... Нали, да не преча. Не де, не се притеснявай... Не, не, не е важно. Не се притеснявай. Даааа, добре съм. Ще ти разкажа след малко. Върви сега, не ме мисли. Аааа, чакай само... Имаш ли цигари? Че моите свършиха. Да, ако може... Мерси. Запалка имам, мерси... И ти ли ще запалиш? Ааа, имаш малко време... Добре, хубаво. Ами какво да ти разказвам аз... Да бееее, времето наистина е отвратително. Потискащо. Мхм. Не, не съм с колата тоя път, пеша ще се прибирам. Всъщност отивам на гарата. Да, добре че спря тоя

Единственото, което видях от този следобед, бяха кичурите коса, които се преплитаха пред лицето ми, докато се опитвах да се адаптирам към безоблачното време. Слънцето ми се присмиваше с толкова лъжлива топлина, в отговор на което намерението ми да се разходя беше придружено с лице, замръзнало в намръщен спазъм и вкочанени пръсти на краката. Стисках под мишка деветте разкази на Селинджър и търсех слънчево място да си изпуша на спокойствие смачканата в джоба цигара. Пушех нескопосано. Отне ми цяла минута да я запаля и хиляди опити да задържа огънчето за повече от секунда. Тъпият вятър. Подсмърчах. Загледах се в олющения надпис на запалката, после я прибрах в якето и подпрях книгата в краката ми. Погледът ми се спускаше по страницата, без изобщо някаква мисъл да се захване за думите. Дърпах бавно, задържах много и издишвах дълго. След втория лист се отказах с опитите и изпуших ядно последната дръпка, която имаше вкус на филтър и, разбира се, долнопробен тютюн. Поседях малко така на студен...

Понякога е така пълнолунна. Заблестяла в мрака- толкова наперено парадира със самотата си... Ще се засмее три пъти по - силно, ще прониже въздуха с истини, едни такива, попили горчивината, заседнала в гърлото й. Ще се ядоса на небрежието, в което се е превърнал живота ти, когато си спрял да търсиш красотата. Ще бъде безразлична, ще пилее дни в мълчание и нощи в безсрамие. Ще разхожда на каишка пропилените моменти и ще носи абсурдност, вместо червило. Ще забравя чадъра си преди да излезе. И ще се прибира с разпиляна коса и разпилени очаквания. Ще се напива със спомени в 3 през нощта, ще остави сърцето си на безшумен. Ще