naked mind.

Понякога сълзите ти мълчат. Тогава ми е най - страшно. Сенките ти падат върху мен, времето се изнизва между късната есен и нетърпеливия студ на зимата, а ти си забила корени в тази прокълната земя на настоящето. От очите ти капят натежалите плодове на страха, толкова си крехка. Боже, колко ми е страшно. Тази обреченост на живота, която навява от нежните ти рамене. През деня се перчиш със своята самонадеяна котешка походка, вириш опашка на всеки ъгъл, чакайки някой да те хване, който и да е. По здрач се изнизваш тихо от ежедневието, затваряш леко вратата и започваш бавно да се побираш в своите представи за света. Толкова криви, сякаш малко дете за първи път хваща молива и белия лист му се струва по - страшен от чудовището под леглото. И ти си все още малко дете и тръскаш глава при всяко разочарование, а очите са толкова големи и се пълнят толкова бързо. Вечер ми е най - страшно. Тъмнината е поле, по което виреят мислите ти. И ти обичаш да танцуваш с тях, а малките ти крачета стъп...

най - сигурната въпросителна, която съм получавала от теб е времето. нося го за украшение.

Качи се върху раменете ми. Ще ми изпееш песен за лакираните нокти на краката ти, за извивката на очната ти линия, за боядисаната ти коса, за червилото от снощи. Ще се засмея. Паузата ще бъде дълга. Погледни надолу. Сарказмът ти ще рикошира в огледалото под мен. Ще се счупи. Мислите ти ще бъдат нестинари. Ще танцуват върху съсиреци от кръв. Моята. Фестивал на цветовете. Стъпки в пясъка. Ще скъсаш струните и ще оставиш спомените ти да се задушават в кухината на китарата. Нощем безсънието ми ще се разхожда по грифа. Лунна соната, която ще се надбягва с Дяволско течение на ръба на Маслен нос. Ще те бутна. Събуди се. Чаршафите ти ще миришат на текила. Петна по бялата ти нощница. От моята спирала. Ще ме обгърнеш уморено през кръста и ще отидем да се борим с вятърните мелници. Ще прескачаме чайки и ще държиш главата ми под морското ниво. Балончета страх ще се провират в розовия ти бански. Крещи ми. Ще се разбиваш по брега на мълчанието ми. Толкова си красива. Ще ти подарявам мидички,...

No.1 by Kid Richards Платното те поглъща. Разливам си мръсните мисли по извивките на шията ти и гася цигара между луните ти. Иска ми се да те удуша. Задрасквам очите ти, не искам да виждат възбудата между краката ми. Гол съм, докато си спомням. Хващам четката и нощта ме проклина, че звездите й стоят по - красиво върху твоето тяло. Чертите ти са толкова чупливи. Малка бенка на ушето. Летяща комета с опашка, която захапвам. Черни сенки висят обесени върху бялата ти кожа. Пръстите ми още имат вкус на топлината вътре в теб. Желанието ми ще се пръсне върху лика ти. Рисувам пулса под ключицата ти. Размазвам боята от пъпа надолу. А краката ти потрепват във въздуха. Започвам да плача. Свършвам в ръцете си. Свършваш в ръцете ми. Пиша твоето име и захвърлям четката. Лягам до теб. Чаршафите те поглъщат. (на Еди.)

"Можеш ли да живееш през всичките дни от своя живот?" Джонатан Суифт Понякога преливам чашата. Екзистенциалният въпрос "Наполовина празна или наполовина пълна" си загубва смисъла и издъхва на ръба. Очевидно е, че е празна, след като я пратя към стената да си измерват издръжливостта, а тя съвсем негеройски се превръща в хаос под краката ми. Истеричен смях. Ще ме целунеш ли, за да ми мине? Навсякъде се порязах. Отвори гръдния ми кош и целувай каквито останали парчета намериш там. Може да се наместиш вътре, ако знаеш как да задържаш дъха си завинаги. Тялото ми не е пригодено за средни стойности. Или съм напълно празна, или съм океан, а под морското равнище плуват чудовища, които ме разяждат, когато говоря за тях. Хоризонтът ми е на нивото на очите ми. При буря лицето ми е с вкус на морска сол. Понякога преливам чашата и я изпивам до дъно. След това си облизвам пръстите и искам още. Не става въпрос за отчаяние, скъпи, то е само с първата глътка, с последната п...

Кристина се пише с натъртено "р" и малко тъга след ченгелите.  Кристина е с вкус на поезия и мечти по морето. Кристина не се произнася, тя само се стене. А може и шепот. Кристина е сестра на вятъра и гони невъзможни мечти. Кристина обича мълчанието. Тя просто обича. Кристина се крие в усмивките та чак до изчезване. Кристина е тъжна, когато е весела, и пие кафе без цигари. Кристина е спомен за любовно безстрашие в минало време. Кристина е малко листенце, което трепери при полъх на чувства. Кристина е ужас, и гняв, и вина между сезоните. Кристина е всичко, обградена от нищото. Кристина умира от самотата след нейното име.

тази целувка, която ми подари насън и от която исках още, и още, ми губи равновесието. тялото ми слуша само мислите, които се клатушкат около твоята липса. ти дори не подозираш, че дори с един полупразен смс в рамките на цяла вечност време нарушаваш дзен-а на безразличието ми. и после пак изчезваш. и после пак изчезвам. докато нашето платонично съществуване не се сблъска със спонтанните писма, които крещят от телефонния екран, че още се жадуваме. и зад всичките усмивки след всеки край на мисълта ти знам, че се крие тихото "обичам те". въпросът е, че ме боли от премълчаване и от непростимите ми грешки. а зад всяка моя точка се крие всъщност многоточие, което ми се искаше да бях оставила след нашия финал. надявам се да следва продължение.. .