naked mind.

Чакането е обещание. Ако се чакаме под океана от звезди, обещавам, че няма да потъна в самозабрава. А ти обещаваш ли, че ще държиш на повърхността мечтите си за мен?  Или по - добре не обещавай нищо. Просто чакай. 

Осмели се да ме харесаш.  Паря приятно. Тихо. Паля се трудно, но клечка кибрит от страстта ти ми е достатъчна. Горя с пламък на доверие и се пазя от вятъра на обречеността ми, а угасна ли, твоят полъх на усмивката ти би ме разпалил отново.  Тлея през всички сезони, така че можеш да разчиташ на топлината ми.  След мен не остава пепел за забравяне. няма какво да разчистваш по пътя си.  Само бледи белези с цвета на устните ми, някъде под лявата ти ключица, и може би въглени за студените, самотни дни. Ако имаш късмет, може да разтопя и леда в сърцето ти. Ти само се осмели да ме харесаш .. А истината е, че така или иначе горя само за теб. 

Обичам да обичам. Чист егоизъм. И не, мерси, не искам да ми се връща обратно. Най - щастлива съм, когато най - самотна съм без теб . Всяка различна любов, която съм отдала, е събирателна, която рикошира в твоите стени. Всеки нов мъж в живота ми е всъщност размит образ на утопиите ми по теб. И всеки нов мъж ме прави все по - самотна. Прехапвам устни от действителност. Обичам да обичам, от чисто практична гледна точка. Тук не виждам нищо нелогично. Нова тръпка и все същите стари заблуждения. Проста математика. И по ми е удобно да се градя на представите ми за това как стрелката се върти, но всъщност цикличността на времето ме връща във все същата изходна позиция - да си тръгна и да започна отначало. Обичам да обичам. Не защото ме караш да сменям изгорялата крушка в прашното мазе на мечтите ми, мога и на тъмно да си въобразявам бъдеще, а защото в късния неделен следобед не ми остава нищо друго освен да събирам парче по парче всяка разбита усмивка. И сядам на килима от минали спомен...

В косата ми се вплитаха мечтите на лятото. Сутрин на една страна, вечер - спуснати завеси. А колко обичаше да разрошваш съмненията ми. И да ми напомняш, че нашата вечност е шепа побелели коси. В дъждовни настроения внимателно разплиташе всеки мой кичур на себеотрицание. Ти ми връщаше блясъка на надеждите, а наелектризирах ли се от хаотичност, ти беше ластика, който ме събираше в стегнат кок на подреденост. Косата ми беше водопад, който се разбиваше там, където най - обичаше да се гмуркаш. Нощем се губеше в аромата на сънищата ми и навиваше на пръсти кошмарите на посивялото ми минало. Денем се криеше с чадър от бурята в червените нюанси на непокорността ми. Но есента дойде. А отрязаните ми коси зарових под опадалите листа на всичките ти клетви.

A Cup of Coffee  - Nelina Trubach Кафето си вече не споделям. Ще си горчи във мойта чаша.  Ще чета в съновника си на студено, как черното е символ на забрава. В съня ми ще приютяваш силния аромат на отсъствието си. Ще си представям, че си минал спомен (а всъщност още париш по ръцете ми). Ще отпивам бавно, а вкусът ти ще оставя поражения по сетивата ми. Ще се разлива като лава, твоят дъх, и ще изстива по кожата ми перманентно. И по белезите ми ще отброявам от колко време ми липсва усмивката ти. И ще искам чашата ми да е без дъно, да пресипя малко от рома ти в сегашно време, за да си ми днес безкраен. Но ще си остана с лъжичка, пълна с безтебие, и

Дори човешката злоба си има граници. Но понякога те обхващат нечовешки територии.

Чаках мъката да ме разболее, но така и не се получи. Караше ме да се чувствам по - жива от всякога. Болеше ме и не аз бях тази, която се разпадаше, а напротив - всичко около мен. Бях толкова здраво вкопчена в горчивите жилките на живота, че отчаянието ми се присмиваше на жалките ми опити да се измъкна от този порочен цикъл. Винаги съм знаела, че съществувам, за да изплатя минали грешки, но чии всъщност бяха те? На предишния собственик на душата ми или може би на собственика на Вселената като цяло? Може би негова е грешката, че се е опитал да създаде нещо тъй самоунищожително, преплетено от X и Y хромозоми. И гените, които се предават още от създаването на света, бяха толкова здрави, че оцеляваха, преживявайки две световни войни, и апокалипсиса на още стотици хиляди нещастия. Те бяха като вирус, захванал се за приемника на нашето парадоксално съществуване и странното е, че заедно съществуваха напълно симбиозно. Когато се родих, никой не ме беше предупредил, че може да бъда потенциален...