теория за самотата.

Обичам да обичам. Чист егоизъм. И не, мерси, не искам да ми се връща обратно. Най - щастлива съм, когато най - самотна съм без теб. Всяка различна любов, която съм отдала, е събирателна, която рикошира в твоите стени. Всеки нов мъж в живота ми е всъщност размит образ на утопиите ми по теб. И всеки нов мъж ме прави все по - самотна. Прехапвам устни от действителност.
Обичам да обичам, от чисто практична гледна точка. Тук не виждам нищо нелогично. Нова тръпка и все същите стари заблуждения. Проста математика. И по ми е удобно да се градя на представите ми за това как стрелката се върти, но всъщност цикличността на времето ме връща във все същата изходна позиция - да си тръгна и да започна отначало.
Обичам да обичам. Не защото ме караш да сменям изгорялата крушка в прашното мазе на мечтите ми, мога и на тъмно да си въобразявам бъдеще, а защото в късния неделен следобед не ми остава нищо друго освен да събирам парче по парче всяка разбита усмивка. И сядам на килима от минали спомени, редейки пъзел от истории. Копривна треска, която се отпечатва под кожата ми, и просто ме сърби да пиша.
Обичам да обичам. За да пиша. Не ти ли казах - егоистка съм. Ако са ти точни сметките, тегли една черта и ще видиш, че е време да си тръгваш. А аз ще продължа да развивам теорията за самотата.