Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

отрязани коси.

В косата ми се вплитаха мечтите на лятото. Сутрин на една страна, вечер - спуснати завеси. А колко обичаше да разрошваш съмненията ми. И да ми напомняш, че нашата вечност е шепа побелели коси. В дъждовни настроения внимателно разплиташе всеки мой кичур на себеотрицание. Ти ми връщаше блясъка на надеждите, а наелектризирах ли се от хаотичност, ти беше ластика, който ме събираше в стегнат кок на подреденост. Косата ми беше водопад, който се разбиваше там, където най - обичаше да се гмуркаш. Нощем се губеше в аромата на сънищата ми и навиваше на пръсти кошмарите на посивялото ми минало. Денем се криеше с чадър от бурята в червените нюанси на непокорността ми.
Но есента дойде. А отрязаните ми коси зарових под опадалите листа на всичките ти клетви.

Коментари

Популярни публикации