naked mind.

Голотата е най- красивата истина. Разголи ми се. И нека този път лицето ти остане в сянка. Новолуние. Само очертания и топла кожа. Събличай бавно, времето с теб ми е константно. Нямам нуждата да виждам как отразяват се в очите ти падащи звезди. Мълчанието ти е порно за душата ми. Пулсът ти ми шепне неизказани желания. Миналото ти ме кара до оргазъм. А после нетърпеливи въздишки. Остави ме, не бързай. Нека сама се съблека.

Лек допир. Тя веднага отдръпна ръката си. Малкото ми пръстче усети нещо студено и влажно. С крайчеца на окото си погледнах към нея .. В салона беше сближаващо тъмно. Екрана пред нас светеше монотонно, подчертавайки мрачните ъгли на очите й. Тя се обърна леко към мен и аз веднага се сниших. Седалката беше затоплена .. мразех затоплени седалки. Тя направи гримаса в опит да овладее обърканите си черти, но вместо това сбърченото й носле ме накара да се усмихна. Сподави поредната си въздишка и съсредоточено загледа напред, изопвайки жили, а аз не спирах да премигвам неразбиращо. Времето се нижеше по - бавно от дъха ми, бях почти замрял в опит да усетя някакво раздвижване. Огледах се. Залата беше пълна. Всеки потъваше в своите драми. Каква ли беше нейната? Косата й беше боядисана. Лъжех ли се или това бяха червени отенъци? Мамка му, защо трябваше да е толкова тъмно?! От време на време поглеждах към екрана, заблуждавайки се, че виждам познати черти в главната героиня. Усмихнати очи и нежни с...

О, любими, нека бъда като времето. Да спре да ме боли със скоростта на кратките ни мигове заедно. Да забравя самотните нощи с бързината на секундната стрелка. И нека часовникът на нашите усмивки да спре точно в полунощ. А целувките ми да се нижат нежно като плахото настъпване на здрача, поемайки от горчиво - сладкия му вкус. О, любими, нека любовта ни да замръзне под леда на вечността. И сълзите ми като снежинки нека се разтапят върху топлата ти кожа, а смехът ми да лети като падащи листа в късна есен. Люби ме бавно, както бавно си тръгвам всеки път от теб. С болка. Гледай ме със страст, ненавиждай ме със страст, обичай ме със страст. О, любими, нека годините на раздяла да бъдат най - дългото разстояние между нас. И нека повече нищо не ни разделя. Бъди моето време, нека съм зависима от теб. Тихо, но здраво ще се вкопча в твоите мечти, както пролетта се вкопчва здраво в преродената земя. И нека направя всичките реалност. О, любими, нека спрем да бъдем в оковите на времето. Тежат ми...

Усещах присъствието й най - вече, когато я нямаше. Недопитото кафе рано сутрин - вечната й надпревара с времето. Малкият червен отпечатък по чашата, който ми напомняше колко черешово вкусни бяха устните й. Ароматът на средиземноморски бриз, когато прекосявах коридора - парфюмът й напомняше късните (закъснелите?) прегръдки в малките часове на нощта.. И тихите въздишки, затворени в музикалната кутия на нощното й шкафче. Прозорецът й винаги беше отворен, малък навик от детството - обичаше да си представя как страховете й изчезват зад хоризонта, малко след здрача. Силуетът й пред огледалото - недовършеният портрет на почти залязваща звезда. Обичах да я гледам. Обичах да я обожавам. Как небрежно връзваше косата си с молив. И малките лунички по нослето. Снимките от морето. Тя и почти пясъчно бледото й тяло. А за контраст искрящата й усмивка. Любимата й книга с последните губещи се страници. Тя ги знаеше наизуст и без това. Мокрите стъпки на плочките в банята. Обичаше да създава нови ме...

Няма пълно щастие. Винаги е примесено с частица от скритите ти страхове, които  са толкова заровени в навиците ти, че дори да изплуват на повърхността, отдавна вече ще са оставили своите следи върху теб. А ти ще ги оставяш върху някой друг. Няма пълно щастие. Само посредствено. Достатъчно, колкото да не имигрираш завинаги в собствения си свят от недомлъвки. Винаги я има тази граница, която те опарва по премълчаното и преглътнатото, изгаря ги и ги превръща в прах. С малката подробност, че след това замита прахта в краката ти. Няма пълно щастие. Само последствено .. в отношение 3:1. Три пъти страдаш, като във винаги кратката пауза между аналогично следващото трио, има един период на стихване на вълните и сваляне на платната. Като затишие пред буря. Кратко слънце и последствено въздишане. Няма пълно щастие. Винаги ще се намери някой, който да бръкне в кесията ти и да ти го открадне. Или пък ще се намери друг, който да има по - голяма кесия от твоята. Няма пълно щастие. Докато нави...

Усещам се без дъно. Не исках да оставям всичките си излъгани усмивки на гласовата поща, и знам, че загрижеността ти е извън обхват, но едва ли ще намеря смисъл да се свържа с оператора и да му разкажа какви са ми проблемите. Усещам се без дъно. Отпивам отново от горчилката в полунощната ми чаша, толкова горчиво, толкова познато, че вече привикнах с вкуса.. Миналото ми е настояще, а бъдещето ще оставя на изчакване. Минутите на щастие ми свършиха, сега си плащам с взети назаем спомени, с лихва от 17% сълзи. Усещам се без дъно. Гледам се през прозиращото огледало на откровено осъждащите ти очи. И падам, и падам, и падам. И ти ме гледаш. Отражението ми в погледа ти се отдалечава прекалено бързо. Прекалено скоро. Прекалено ме боли. Усещам се без дъно. Сигналът "свободно"  ме докарва до клаустрофобия. Свободата ме ограничава. Паникьосвам се да натисна червената слушалка. И да продължа напред.

Мига преди да затворя очи, открадни истината от далечния ми поглед.  Страдам от мазохистично удоволствие. И от двойнствен живот. Мига преди да затворя очи, ме накарай да изтрия миналото от устните си. Думите сочат към теб, мислите - някъде другаде.. Мига преди да затворя очи, хвани отдавна изстиналите ми ръце. Всичките ти прегръдки няма да бъдат достатъчни, за да ме стоплят. Мига преди да затворя очи, запомни цвета на заблудената ми кожа. Че допира ти е страстен трепет на паралелно разстояние, си представя. Мига преди да затворя очи, се предай на моя хаос. Потънах в черна дупка, която се превърна в пътя на живота ми. Мига преди да затворя очи, ме остави да потъна. Отдавна забравих какво беше да бъда себе си.