naked mind.

Не искам да прекарам целия си живот, съжалявайки за това какво съм и опитвайки се да бъда това, което всъщност не съм. Един шанс ми е даден. Един миг, за да го изживея. С моето собствено тяло, с моето собствено съзнание. Пропилявайки времето си в чакане да стана нещо по - добро, нещо, в което никога няма да се превърна, забравям да обърна внимание на това, което всъщност вече ми е дадено. Безплатно. И всичко, което би ме направило щастлива, го приемам за даденост. Каква идиотщина просто. Моментите са красиви, когато не ги очакваш, когато не ги обмисляш предварително. Защо всяко мое изречение в главата ми започва с „Ако..“ ? Искам да бъда в хармония със себе си, така бих била в хармония и с всичко около себе си.. И ще спра да обвинявам другите, че са щастливи. И аз заслужавам да съм щастлива. Кристина, стегай си гъзерете, както му се вика по врачански. Всичко, което желаеш е на една усмивка разстояние. Нещата се случват, защото просто трябва да се случат и ти нямаш силата да ги промени...

Съжалявам, че загубих силата си да спасявам хората. Или може би просто ми беше отнета. Опитвам се да подам ампутираната си ръка но още по - ампутирания ти дух, а ти стискаш зейналата ми рана в шепа сол. Посягаш за повече от това, което аз ти давам и си компенсираш с моето търпение. И аз търпя, независимо, че раната ми вече гние. Спасението ми е жалък опит да те държа на повърхността за сметка на моята потънала котва, която вече започва да ръждясва там.. на дъното. Корабът ми спасява удавници, ала котвата е прекалено тежка, за  да може да ги изведе на сушата.  И така. Правя нещо, а всъщност нищо не правя. Защото така съм затънала в дългове към себе си, че желанието ми да помогна боксира с желанието ми някой да ми помогне. Не знам. А котвата ми скоро ще се скъса и ще си остане на дъното.

Отново дишам с последна глътка въздух. Крадец си на утрешните ми сънища.. и на седемте грама обещания. Мълчанието ти е най - красивото ти огледало. Всяко твое мигване ми е познато до пречупване на рефрена. Силата ти не е в скритата ти болка, а в показаните ти слабости. И затвориш ли очи за миг, виждам всеки свой недостатък, рефлексиращ към прехапаните ми устни .. а отвориш ли ги, поглъщаш всяка частица от съмненията ми, превръщайки ги в нежна целувка. Любовта ти щипе цялото ми тяло, импулсите рутинно запаметяват дъха ти, оставен по кожата ми. Не спираш да изцеждаш мислите ми, открадвайки истината от тях. Езикът ти заключен е за моите падения, а ръцете ти широко са отворени, събирайки в шепи дъждовните ми капчици.. подслонявайки живите ми мощи. И връщаш ми небето с всичките му малки светещи признания, несъзнателно прошепвайки полунощните ни клетви. А аз в нищо не съм достатъчно добра, освен да връхлитам живота ти с магнитни бури .. и в това да те обичам. 

Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка. Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето. Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъкът и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й. Вятърът свисти по повърхността на  морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух. За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови. Морето я зове. Да потъне и да се стопи като морска пяна. За да бъде завинаги с него.

Майната ви бе.

Ще бъда силна, докато не намеря някого, на когото да опра слабостта си. И самотата ми в негова прегръдка не се превърне. Ще живея през полярна пролет, докато есента не ми окапе. И усмивката му не ми задуха с летен бриз. Ще държа изстинали сълзи в ръцете си, докато той не ги стопли. И не очертае пътя на живота върху дланта ми. Ще прахосвам въздишките си, докато не дойде, за да спре дъха ми. И не ми го подари с устните си. Ще се усмихвам на нощните пеперуди, за да ми намират светлината, докато той не освети млечния път на мечтите ми. И не го прекоси в реалността ми. Ще чакам, докато не ми изтръпнат преструвките. И не дойдеш, за да ми намериш прошка.. че живея на друг живот разстояние .

Спрях да се слушам. На север ми е топло, на юг ми е студено. И все не мога да си хвана времето. Спрях да се разбирам. Има ли изобщо смисъл? Ин винаги си има Ян. А аз винаги изглеждам на обратно и май онзи ден стъпих на шахта. И гледах как усмивките ми се стичаха в канала. Откраднаха ми мислите. И сега някой друг ги изживява. А аз гледам екрана пред себе си и ми се струва безсмислено да се опитвам да вляза в роля. Перлата ми потъна на дъното. Затворих очите си в отчаян опит да върна седемте грама, които ми изчезнаха, след като влезе в черупката ми и случайно забрави да затвориш след себе си. Остави ме наказана да