naked mind.

Винаги казваш „много съжалявам“ .. след всичките шибани грешки, които повтаряш отново и отново, след всичките нарушени обещания, казваш само и едно единствено „много съжалявам“ !? За каква ме имаш? За светица? За Бог? Нека те питам нещо - колко пъти бях до теб, когато всички други те презираха? Колко пъти плачех заедно с теб, когато другите се смееха? Колко пъти връщах надеждата ти към живота? Винаги можеше да разчиташ на мен .. аз вярвах в теб, вярвах, че има добро в теб, когато никой не го вярваше .. защото аз го виждах, съзрях го веднъж, после още веднъж и още веднъж .. Но защо .. защо се промени? Знам защо, защото искаше и ДРУГИТЕ да те харесат .. толкова силно искаше да им се харесаш, да им направиш впечатление, да им покажеш, че си готина откачалка, но трябваше ли да губиш човечността си, за да им го демонстрираш? Защо трябваше да се превръщаш в нещо друго? В нещо, което не си ти? Сега си гледаш кефа, еми добре, гледай си го, не искам да ти преча .. Само едно ще ти кажа - те все ...

не ми казвай обичам те. не ми казвай, че ти липсвам. не ми казвай, че се нуждаеш от мен. не, не искам да знам. не ме гледай така разтапящо. не мълви името ми толкова опияняващо. не ми казвай, че съм единствена. не ми се усмихвай така мило. не влизай в сънищата ми. моля те, недей. не ме карай да те искам безнадеждно. не бъди глупаво пристрастяващ. не мога да го понеса. не споменавай, че си нищо. не ми казвай, че никога няма да ме нараниш. не ми обещавай, че няма да ме пуснеш. не ме обеждавай, че съм красива. не ми казвай винаги. не ми казвай никога. не ме разбирай. не тъгувай, когато аз съм тъжна. не се смей, когато съм щастлива. не живей за мен. не ме обичай, ако живота ми щеше да е по - неповторим без теб. затова - обичай ме, имай нужда от мен, искай ме, радвай ме, замайвай ме, пощурявай ме, прави каквото искаш, просто ме обичай. . моля те .. не искам да бъда поправена, не искам да бъда ...

Превъзходството на другите в сравнение с моята мижитурна персона е толкова огромно .. трябва да се боря за него, той ми е единствен..

Полъха на вятъра беше толкова приятен. Играеше си с косите ми, галеше нежно лицето ми, изпълваше ме с цялост.. Слънцето се надбягваше заедно с мен, като от време на време се скриваше зад някой баир или стрелваше лъчите си между клоните на дърветата, които ритмично оставаха назад . Изпращаха ме, махаха ми за сбогом, пееха ми непознато сладки песни. Сякаш всичко се радваше на моето щастие, заразно наивно и необятно. Кометата ме водеше. Една кола ме изпревари. Отлетя напред и остави пепел и дим зад себе си. Аз не бързах, имах време. Достатъчно време, за да имам силите да оставя всичко минало. Знаех .. виждах, че ме чака нещо хубаво. Беше от онези усещания, като шесто чувство, но по - наситено .. Непоколебимост в несигурното утре. Дам, утре винаги беше несигурно, но в това му беше магията. Лесно е да се забравя, въпросът е дали искаш или те е страх, че може би без миналото си ще останеш празен .. Животът никога не е празен, винаги идва нещо, което да го запълни. Вдишах дълбоко - новото м...

ти си ми всичко. усмивката. погледа. устните. съня. ръцете. сърцето. живота. въздуха. водата. звездите. небето. слънцето. Вселената. сълзите. болката. яда. страха. мечтите. дните. месеците. музиката. филмите. стълбите. книгите. бисквитите. залеза. морето. хоризонта. всичко. извинявай, че не мога да бъда толкова болезнено съвършена като теб.

Тежко е, а те продължават да те обвиняват. Като някакво счупено радио, което е забило на най - тъпата станция .. Рефрени, рефрени .. Добре де, разбрах! РАЗБРАХ! Ще изпитвам вина до края на живота си, това не ви ли е достатъчно?? Разбрах, че съм глупачка, и че ако кажа нещо, за да се опитам да оправя нещата, ще бъде безполезно. Разбрах, че всяко мое действие се използва срещу мен. Всичко, което правя, ми се връща като удар под кръста. Разбрах, че грешките, които направих не могат никога да се простят.. защото са моите! Просто няма прошка, макар и не аз да съм грешната. Май зависи от гледната точка. Да, тъпа съм! Да, грешна съм! Да, виновна съм! Да, безсърдечна съм! Не мислите ли, че не го схващам?! Схващам го! Тежи ми, смачква ме, разваля ме, ужасява ме. Иска ми се да направя нещо, но не мога. Безполезна съм. Късно е. Съжалявам! (надявам се да не съм сгрешила и за това)

Дихание на дъжд. Нежен полъх разроши косите й. Тя погледна нагоре и вдиша дълбоко. Мирис на есен. Беше й хубаво. Затвори очи и си представи как танцува заедно с падащите листа. Усмихна се. Няколко човека, минаха покрай пейката, на която седеше тя, и я загледаха продължително. Но след това отминаваха и продължаваха пътя си. А тя оставаше. Не й пукаше какво си мислеха те. Можеха да я смятат за странна, но живота не е ли точно такъв? Няма нищо нормално в този свят. Започна да вали. Огромни капки се разбиваха в изсъхналата земя като оставяха тъмни петна и скоро се образуваха черни локви . Тя гледаше като хипнотизирана. Такова спокойствие и топлота. Сякаш дъжда я обгръщаше в някаква защитна стена и вече нищо не можеше да я докосне. Мълчанието й сякаш крещеше от удоволствие в синхрон с мелодията на есенния вопъл. Душата й се отвори за всичко. Попиваше движенията на всеки паднал лист, всяка въздишка на ледения вятър, всяка усмивка на пухкавия облак.. Внезапно се изправи. Нещо се вряза в нея, ...