Фалшив герой.

Накъде се обърна вчера? Може би към ябълките, които така и не набрахме с теб. Обърна се към плода на едно мимолетно, без думи случило се сбогуване.

Залезът ще ни избяга.

Дядо, не можах да дочакам да се върнеш в живота, който така лесно изостави, когато беше млад. Прекалено много бяха тръгванията, които ме научиха, че няма време да се обръщам, да се връщам, да се губя във вече загубената битка. А и никога не усетих твоята липса. Майка ми - може би да, със сигурност да. Проклел те е вятърът, че си оставил толкова празно място за дишане, за оцеляване, за застудяване. Молѝ се да не е плакала за един проклет човек. (Но аз знам... неизбежно го е правила). Руините не могат да се срутят повече, но са красиви, когато плачат.

И за образа на твоето тръгване те обвинявам до дъното на гроба,  който ме чака, който може би вече те е посрещнал, а може би още не е. Не знам. Единственото, което знам за теб, е едно име, висящо като бял чаршаф на простора на въображението ми. И мога само да го изцапам, а после да го изпера с белина.

            Ето, затварям очи и тръгвам по следите на мисълта си, тичам, задъхвам се, силистренското слънце протяга за последно ръката си с все още студените си, априлски пръсти, за да погали вълните на Дунав, преди да си тръгне, крайбрежни камъчета ме спъват, поглеждам към краката си и виждам малки детски обувчици, ожулени колене и наивна момичешка невинност, виж ме, дядо, виж ме колко съм хубава, обърни се, хайде да наберем цветя за мама, тя ни чака вкъщи, дядо, тя те чака… Не мога да видя лицето ти, обърни се, трябва ми отпечатък в сърцето, трябва да знам, трябва да знам кой е виновен… Не мога, задъхвам се, прекалено бързо изчезваш от мислите, кръвта ми се съпротивлява, иска отмъщение, защото те няма, а всъщност изгаряш във вените ми.

            Залезът ще ни избяга.

Отварям очи, а той върти педалите на колелото в ритъма на пролетта, жизнено, камъчетата се търкалят от радост под гумите, погледът му - по хоризонта, небето ни спуска синя наслада, залепва по кожата като мед, порите са вкусови рецептори, облизваме със сетивата си. Април никога не е бил по - вкусен, а той върти педалите на колелото с механизъм, в който мисълта ми се вкопчва, докато ръцете ми са вкопчени в него. Вятърът се поклаща като обеца на ухото ми, напомня за клетвата, която виси над съдбата ми, за липсата, която блести като бижу на пламъка на свещ. Дядо, защо запали тази свещ? Светлината й кънти като самотен грешник в празна църква. А църквата съм аз и в стените ми рикошира тишината на хиляди болки.

 Опряла се на гърба му, затварям отново очи и си представям въздуха, който не му достига, как се преплита във веригата, как изскърцва по венците, как мускулите на краката му изскачат под кожата, издуват я, горят, как лицето ми пари. Стискам силно клепачи. Няма да плача, вече съм голямо момиче. Дядо, а ти карал ли си колело с женски ръце, вкопчени в теб и в надеждата този път да има смисъл? С глава, тихо притихнала зад теб, с коси, хванали аромата на любовта, страхуващи се да не бъдат отрязани? Защото ножиците ми станаха верни другари, те знаят кога да сложат край. Дядо, този път не искам да има край, на кого даряваш присъствието си, или може би си го отнел завинаги? Мама вече не чака…

Помня, когато той хвана раменете ми толкова силно, че ме заболя. Нашата първа среща беше предзнаменование за болка.

Нощта беше разгърнала утробата си в периметъра на моята улица, аз бях недоносено отроче на мрака, светлината от уличните лампи беше моята пъпна връв,  а той беше светът, за който не бях готова. Беше краят на февруари и краката му потънаха в снежна преспа, когато се опита да слезе от таксито, спряло до мен. Извини се по джентълменски, че ме е обезпокоил, а след това ме погледна със снежните си очи и ме попита „Аз не съм ли бил фалшив герой?”, а въпросителната издиша с облак от саксофонени ноти. Дядо, а ти някога бил ли си Тодор Колев, и чуваш ли още море под себе си? Знаеш ли как момиче се влюбва завинаги в непознат, който я хваща за раменете и чака? Чака звездите да се подредят в петолиние, за да може да я покани на танц. А тя да запее с тишината, почти тъжна и почти цяла, готова на всичко, дядо, на всичко, само не и на раздяла. Искам да ти разкажа за него….

Безразсъдството ми замръзна в усмивка, която той нежно пое, а след това ми предложи цигара. Студът се почувства излишен и ни остави насаме. Той приближи огънчето от запалката до лицето ми, ръцете му леко потрепнаха, погледът му беше дим, който полепваше по мен. Призна ми, че дълго време е следвал червения ми шал. От сладкарница „Анабел”, където ме видял за първи път преди седмица. Леко се засмя и каза, че начинът, по който съм се наслаждавала на плодовата торта, бил изкуство. После ме срещнал в „Тунелът” под кестените в парка. Тук направи пауза и леко ме докосна по бузата с върха на пръстите си, а след това ми прошепна, че онзи следобед снежинките в косата ми били поезия. А днес… Днес се влюбил в погледа ми, избягал към хоризонта, потапящ хартиени корабчета в пристанището. И просто е трябвало да ме последва.

Облегнати на оградата на двора, аз издишах радост и безпокойство, а той ме прегърна. Кучето на съседите излая от куртоазия, а след това градът се зави с одеяло от сънища.

Аз го погледнах и в главата си чух гласовете на чайките, които чакат да посрещнат самотата на моето лято. Дядо, къде си, как да му кажа, че ябълките ни са твърде високо, за да успеем да ги наберем? Страхът ми се разклонява като клоните на дърво, а вятърът ги пречупва със силата на твоята липса. Излъгах те, дядо, излъгах те, усещам липсата ти всеки ден, не се сърди, не знам какво да правя, ти не ме научи, ето, затварям очи, стискам ги силно, името ти изплува, но аз не мога да плувам, потъвам, потъвам, потъвам. Ти си просто един фалшив герой.

„До утре” - прошепна ми той и ме остави с топла целувка.

Удавих се.

Залезът ще ни избяга.

А той върти педалите на колелото в ритъма на пролетта, езерото Сребърна ни опиянява с априлския си дъх, аз се държа на обещания и на слънчевите лъчи, които се търкулват по жиците и разбутват скорците по тях, които пускат последните си милувки по все още зелената пшеница, а вятърът ги грабва като изпуснат шал в бързината, моят червен шал, „обещавам ти най – красивия залез” – ми казва задъхано той, но аз не искам повече залези, не разбираш ли? Не искам повече обещания, дядо, от тях много боли. Хълмът над Сребърна се кълне ъв вечност, докато се изкачваме по него, пеперудите мълчат и чакат все още какавидени в удобния си пашкул. Небето издишва сънливо червената си омара, а в мен се събужда желание за сбогом. Обвивам още по – здраво ръцете си около кръста му, той прихва в радостен смях, веригата на колелото се смее заедно с него, мислите ми се оплитат още повече, той запява „днес питаш ме ти, аз не съм ли бил фалшив герой”, приглася му вятърът, сърцето ми иска да скочи.

Дядо, мама ми каза да спра да те чакам. Защо не мога да видя лицето ти, искам да знам кой не ме е държал за ръка като малка, аз вече пораснах, дядо, вече е късно, вече той държи ръката ми, малко е страшно, но защо не беше тук, за да ме научиш как се опира на мъжка ръка, той беляза линията на живота ми с дланта си, толкова па’ри, така ли трябва да бъде?

Но времето в мислите ми е излишно при липсата на „сбогом”. Дядо, твоето „сега” се разглобява в смисъла си, докато стигаме края на хълма. Парчетата се търкулват надолу и се разбиват в подножието на миналото. Успяхме да хванем залеза, той беше прав, най – красивият залез. Двамата с него сядаме под сянката на ябълково дърво. Обръщам поглед към ствола и виждам издялкано име на него. Твоето име, дядо.

Спокойна съм. Само малко ми ехти тишината. Задъхва се от мълчания. Пресипва от плач. Взимам я в шепи и я погалвам по майчински. Трябва да се погрижа за нея. Трудно се отглежда рожба от недомлъвки. Зачатие на никога случило се сбогуване. Той обгръща раменете ми, но този път не боли.

До нас пада една ябълка. Сбогом, дядо. Вече мога и без теб.

На рамото ми каца пеперуда.