naked mind.

И когато я срещнеш отново, косата й ще бъде малко по-дълга, но поне ще можеш да дишаш отново, защото ще гледаш право в очите й, и няма повече да се мъчиш да си спомниш точния цвят, всяка звезда, всеки разменен поглед. Ще забравиш, всеки ден прекаран без нея. Ще забравиш, че е съществувал живот преди името й. - С.К.    за да те има на моето специално място. Когато ми липсваш, и когато тръпки ми напомнят колко далече съм от топлината ти, тогава си представям, че просто те няма за малко. Че си отишла до магазина или си в банята, или ми правиш кафе… И след 10 минути ще усетя всичката любов върху устните ти, и гръмотевичната буря няма да те плаши повече, защото леглото ни ще е нашата палатка на плажа през август. И ще прегръщаме всичките си страхове, и всичките си мълчания, и всичките си мечти. Толкова ми се иска да ми липсваш за кратко.  и да знаеш, че мене ме има. 

Magdalena Dymańska Разни думи се разлюляват, хващайки се за гласа ти. Опитват се да изглеждат красиво върху устните ти. Позьори. Рецитираш ми поема. Бял стих. Кърви. Езикът ти го прорязва като камшик. Усмихваш се. Пауза. Мислите ти са алкохолици, за които няма спасение. Femme fatale. После ми говориш за абсурд и символизъм. И оправяш чорапогащника си. Ха. Бедрата ти винаги са били голямата трагедия на моя живот. Градът е затвор, който те е превърнал в кучка. Питаш ме какво ще е времето утре, докато сваляш обеците си. Очакваш да се хвана. Жени като теб не се интересуват от времето утре. Те самите са времето. Заставаш до прозореца. Светът е толкова грозен фон на живота, който съществува около теб. Пускам пердетата. Така е по - добре. Мълчим на всякакви теми. Сядам на леглото. Сипваш още малко уиски в чая си. Идваш до мен и заставаш с гръб. Разкопчавам бавно роклята ти. Тя се свлича в краката ти. Ароматът ти ме хваща за гърлото. Изискан убиец. Прекарвам пръсти по извивката на гръбнак...

Беше ноемврийски студено. Нощта беше избистрила сетивата на празните улици. Листата бяха мокри устни, които целуваха асфалта под краката им. Тихите им думи вървяха пред тях, а мислите им се държаха за ръце. Засмяха се на случайността, че светът ги беше оставил насаме да бъдат толкова близо един до друг. Обувките й потропваха отмерено бавно. Тя се подхлъзна, а той я хвана толкова по навик, сякаш се беше упражнявал цяло лято за този момент. Да не я остави да се сгромоляса, заедно с цялата й Вселена. Повдигна я и за една толкова важна секунда очите им се срещнаха някъде в безкрайността. А след това мълчаливо оставиха едно желание да се намести между топлия им дъх. Облаците, които тежаха над деня, сега се бяха вдигнали високо и правеха място на планината да постели уморено очертанията си над града. И да диша прохлада. Едвам доловима, тя се виждаше като бледа сянка на фона на черното небе. Толкова нюанси на черното, които се побираха толкова красиво в зениците й. Той я наблюдаваше с по...

Мълчанието ти изстива в ръцете ми. Толкова са изтръпнали, че усещам как го изпускам и то се пречупва от собствената си тежест. Сега остана само моето мълчание - затръшната врата, зад която усещам намръщените ти вежди и очаквам гневно да затропаш по нея. Вместо това сърдитата въздишка, която трепери в гърлото ти, ме кара да скърцам със зъби и да се ядосвам, че те познавам толкова добре и че думите ми в момента са излишни. И все пак ще те чакам от моята страна на леглото. Изстивам толкова бързо, че после ми трябва цяла вселена, за да стигна до теб. Толкова е тихо, че усещам колко си уморена от нараняване. Бясна съм. Дали не сбърках, че съм спасение? Няма значение. Започвам да плувам в мисли за това дали разстоянието всъщност се измерва в километри, или в премълчани думи? Ако сме си казали всичко, това значи ли, че съм парещо-устните близко до теб? Намирам си причини да се намествам в твоята реалност. По - конкретно на върха на езика ти. Твоето "днес" идва със закъснение и ста...