naked mind.

Обвързване. И край. Даже цели два. Връзваш се здраво за някого, без панделки и франтифлюшки, просто здрав възел, който чакаш той да разплете. Ти цялата си възел от емоции, от усмивки, от надежди (повече очаквания). И в старанието си да не изпуснеш някое усукване, ръцете ти треперят от страх. Гледаш да е красиво. Лично. Гледаш да си трудна за развръзване, цял лабиринт за разгадаване, но все пак внимаваш да не се загуби в него. И тайно му показваш пътя. Гледаш да направиш място, малко, но все пак осезаемо (нали?), за да се вмъкне в този възел-пъзел. Допълнителна част, в случай на загуба (или самота?). Ръцете отдавна те болят от връзване към някого. Някъде назад си изпуснала 1-2 нишки, скъсала си друга, трета е била открадната. И то точно нишките на смелост, които те правеха толкова независима. А китките са загрубели от непоправимост. И все пак връзката е с два края. Неговият. И твоят. Не усещаш как изведнъж с едно просто дръпване той те разплита цялата. И остава неговия край да вис...

Преди още да ме познаваш  превърни ме в затъмнение  и до светлината ми ще имаш достъп само ти.  Разкъсай ме. Започни от дрехите.  По - лесно обичана съм на парчета.  Не искам от теб да сивееш в сърцето ми,  а с лудост да го изтръгваш от реалността.  И да се задъхваш от страст.  Душата ми минава по ореола на желанията ти.  Отпечатай перманентни целувки по кожата ми.  Така че сълзите ми да не ги отмият. И ме живей до инсомния. Не искам да съм твоята малка мръсна тайна, а голямата въпросителна, която те побърква до реторичност. Откажи се от това да бъда различна с теб. Повече себе си досега никога не съм била. И ми харесва как виждам отражението си в твоята луна. И как връщаш усмивката ми равноускорително. 

Сърце-туп на всеки километър, отдалечавайки се от теб. Кардинално са 112 км, които не спирам да преобръщам в 112 целувки, та чак на 13-та степен. Толкова незабравимо, че ще е порочно да се сметне. Засега най - сладко-грешния порок в живота ми. Като се има на предвид, че преди беше просто грешно. Бях просто грешна. Устните ти май успяха да ме привлекат към твоята слънчева система. Слагам ръка на гърдите си и усещам как пулсът ми не спира да ти благодари, че ме направи нечия. Дежа-вю. Сигурно съм те писала в някой от сънищата ми. И сега думите ми стъпват леко на все още парещите мисли. Нестинари. А мислите ми са въглени, догарящи от последната ти усмивка за сбогом. Най - истинската. И най - болезнената. Но аз така обичам. Истината да боли. И обичам точките. Обичам да има край. По - лесно е за преглъщане. Ти си още многоточие. Все още не мога да те преглътна. Не мога да приема вероятната възможност с теб да имаме общ край. И да се превърнем в двуеточие, а след нас да е просто съдбата, ко...

А може би просто искам да те превърна в звезден прах. И да те затворя в буркан с инвестиции за бъдещето ми. Да се наместиш удобно между утопията ми за по - доброто ми аз и тихите въздишки на несигурността. Да блестиш на нощното ми шкафче в промеждутъка на безсъниците ми и да прогониш тази инсомния от ранните часове на нощта. Да те поемам в шепи и да те вдишвам. Да се превърнеш в мой въздух. В мой порок. Зависимост, без която е немислимо да бъда себе си. Да си онзи пръв пролетен дъжд, който пречиства пороците ми от самотната зима. Да си онзи последен ден от есента, койято запазва остатъка от летните ми усмивки под листата на прошепнатите надежди. Да си блясък в очите ми, не сълзи. Да сипеш истина от усмивките ми, да си думите на моето мълчание. А накрая искам да те разпръсна, подарявайки те на небето. За да мога да те мечтая всяка вечер. А ти да блестиш от несбъднатост. Защото ръцете ми са прекалено безсилни да те задържа. Или може би просто не те заслужавам.