Сърце-туп на всеки километър, отдалечавайки се от теб. Кардинално са 112 км, които не спирам да преобръщам в 112 целувки, та чак на 13-та степен. Толкова незабравимо, че ще е порочно да се сметне. Засега най - сладко-грешния порок в живота ми. Като се има на предвид, че преди беше просто грешно. Бях просто грешна. Устните ти май успяха да ме привлекат към твоята слънчева система. Слагам ръка на гърдите си и усещам как пулсът ми не спира да ти благодари, че ме направи нечия. Дежа-вю. Сигурно съм те писала в някой от сънищата ми.
И сега думите ми стъпват леко на все още парещите мисли. Нестинари. А мислите ми са въглени, догарящи от последната ти усмивка за сбогом. Най - истинската. И най - болезнената. Но аз така обичам. Истината да боли. И обичам точките. Обичам да има край. По - лесно е за преглъщане. Ти си още многоточие. Все още не мога да те преглътна. Не мога да приема вероятната възможност с теб да имаме общ край. И да се превърнем в двуеточие, а след нас да е просто съдбата, която по случайност винаги ни събира в едно изречение. Макар че преди бяхме различни части на изречението. И сега сме просто подлог - аз и ти. Надявам се.
Връщайки се към вкъщи, имам чувството, че отивам на война. Бъз оръжие. И веднага ще бъда победена от притесненията ми не дали ще харесаш, а дали ще свикнеш с навика ми да избързвам, с това да бъда водена от чувства, не от разум, с моята слабост към това да те виждам усмихнат и с всяка глътка въздух, когато си на 0 сантиметра от мен, да се влюбвам в аромата ти. Все пак аз съм въпрос на свикване, не на харесване. И се чудя дали изобщо ще имам времето да извадя бялото знаме и да се предам, или те просто ще ме завладеят безсрамно. И борбите ми ще бъдат напразни.
Защото волята ми ме напуска тогава, когато наистина харесвам някого. А ти май си повече от харесване. И внасяш толкова прекрасност в живота ми, че ме е страх от кармата ми, която винаги ме оставя сама и обречена да съм такава. Поне да взимаше чувствата с нея, не да ги оставя на мен да се справям с тях. Просто стискам зъби и се моля да се задържиш малко повече в живота ми. И така.
И сега думите ми стъпват леко на все още парещите мисли. Нестинари. А мислите ми са въглени, догарящи от последната ти усмивка за сбогом. Най - истинската. И най - болезнената. Но аз така обичам. Истината да боли. И обичам точките. Обичам да има край. По - лесно е за преглъщане. Ти си още многоточие. Все още не мога да те преглътна. Не мога да приема вероятната възможност с теб да имаме общ край. И да се превърнем в двуеточие, а след нас да е просто съдбата, която по случайност винаги ни събира в едно изречение. Макар че преди бяхме различни части на изречението. И сега сме просто подлог - аз и ти. Надявам се.
Връщайки се към вкъщи, имам чувството, че отивам на война. Бъз оръжие. И веднага ще бъда победена от притесненията ми не дали ще харесаш, а дали ще свикнеш с навика ми да избързвам, с това да бъда водена от чувства, не от разум, с моята слабост към това да те виждам усмихнат и с всяка глътка въздух, когато си на 0 сантиметра от мен, да се влюбвам в аромата ти. Все пак аз съм въпрос на свикване, не на харесване. И се чудя дали изобщо ще имам времето да извадя бялото знаме и да се предам, или те просто ще ме завладеят безсрамно. И борбите ми ще бъдат напразни.
Защото волята ми ме напуска тогава, когато наистина харесвам някого. А ти май си повече от харесване. И внасяш толкова прекрасност в живота ми, че ме е страх от кармата ми, която винаги ме оставя сама и обречена да съм такава. Поне да взимаше чувствата с нея, не да ги оставя на мен да се справям с тях. Просто стискам зъби и се моля да се задържиш малко повече в живота ми. И така.
Коментари
Публикуване на коментар
Oh, but think twice, that`s my only advice. :)