времето в нас.

на Стела.

Мислите ми пориозно те пропускат през мен и ерозията на отсъствието ти ме руши ... До оголване. Гравитацията на очите ти разстройва магнитното поле на разума ми. Вертикалните движения на гласа ти някак си винаги успяват да стигнат до ядрото на уязвимостта ми. Погледът ти пропада като водопад по меандрите на моите черти, а издишам ли от очакване, северното ти сияние започва да играе по йоносферата на интимността ми. Мусонните ти настроения връхлитат залива на безразличието ми и ми оставаш само топъл дъжд от надежди. Обичам момчешката ти арогантност, потъваща в разлома ми, и бризовете на дъха ти да ме гъделичкат. Сънената ти усмивка рано сутрин предизвиква температурна инверсия в котловините на сърцето ми. Студеният фронт  на думите ти, в циклона на редките ни кавги, винаги обгръща топлината на неотстъпчивостта ми. Как е възможно ръцете ти толкова добре да очертават орографските линии на тялото ми? А стигнеш ли до Марианската падина, ме караш да треперя от удоволствие. Не спирай да се вливаш в същността ми, да разливаш щастие по долината на живота ми, да наводняваш мечтите ми със сбъднатост. Само не ме пресушавай. Стига ми една Сахара в сърцето.