Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

недовършен портрет.


Усещах присъствието й най - вече, когато я нямаше. Недопитото кафе рано сутрин - вечната й надпревара с времето. Малкият червен отпечатък по чашата, който ми напомняше колко черешово вкусни бяха устните й. Ароматът на средиземноморски бриз, когато прекосявах коридора - парфюмът й напомняше късните (закъснелите?) прегръдки в малките часове на нощта.. И тихите въздишки, затворени в музикалната кутия на нощното й шкафче. Прозорецът й винаги беше отворен, малък навик от детството - обичаше да си представя как страховете й изчезват зад хоризонта, малко след здрача. Силуетът й пред огледалото - недовършеният портрет на почти залязваща звезда. Обичах да я гледам. Обичах да я обожавам. Как небрежно връзваше косата си с молив. И малките лунички по нослето. Снимките от морето. Тя и почти пясъчно бледото й тяло. А за контраст искрящата й усмивка. Любимата й книга с последните губещи се страници. Тя ги знаеше наизуст и без това. Мокрите стъпки на плочките в банята. Обичаше да създава нови мечти във ваната малко преди полунощ. И да пие бяло вино. Тиганът още беше мръсен, мразеше да мие тигани. Напук на цялата й подреденост и дисциплина. Любимият й кактус беше бодлив, колкото бяха и думите й, когато беше тъжна. Обичаше да пее, пееше дори без глас, докато спи. Тя беше най - красивата мелодия. А очите й ..  Завивките в леглото задържаха топлината й повече, отколкото аз бях успявал някога. Животът й пускаше  дебели корени около мен и ме обвиваше с приятната плътност на съществуването й, тъпа болка до парализа. Усещам присъствието й вече, когато я няма. А най - лошото е, че още съм парализиран.

Коментари

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации