Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

песничка за лека нощ.

Спрях да се слушам. На север ми е топло, на юг ми е студено. И все не мога да си хвана времето. Спрях да се разбирам. Има ли изобщо смисъл? Ин винаги си има Ян. А аз винаги изглеждам на обратно и май онзи ден стъпих на шахта. И гледах как усмивките ми се стичаха в канала. Откраднаха ми мислите. И сега някой друг ги изживява. А аз гледам екрана пред себе си и ми се струва безсмислено да се опитвам да вляза в роля. Перлата ми потъна на дъното. Затворих очите си в отчаян опит да върна седемте грама, които ми изчезнаха, след като влезе в черупката ми и случайно забрави да затвориш след себе си. Остави ме наказана да
не спирам да вдишвам от съдбата ни, която все се разминаваше. Май беше споменал за счупена реликва и за бъдещо изплащане в аванс. Но на моя етикет пишеше безплатно. А ти беше в криза и си правех компания с  изстиналите камъчета под краката ти.
Веднъж ми каза да не плувам в бялото море, там било опасно за мечтите ми. И аз потънах в черното, докато не усетих живота си на чужди облаци. Там долу не чувах вечните ти сбогувания... там горе не виждах как ми обръщаш гръб. По - страшно от това беше, че ти чаках погледа да ме спаси. Хиляда времена подхвърляха екранната ми роля, а и тази зад кулисите, а ти все още слушаш радио, чакайки песничката ни за лека нощ.

Коментари

  1. Чакаме нещичко да ни спаси, докато не разберем, че трябва самички да се спасяваме. :)
    Намирам се в думите ти! <3

    ОтговорИзтриване
  2. А понякога е вече твърде късно да се спасяваме .. И трябва да започваме всичко наново..

    ОтговорИзтриване
  3. Никога не е късно за спасение .. що се отнася до душевно.Когато най-малко очакваш всичко си идва на мястото .. със или без чужда помощ.Всичко зависи от нас - ще приемем ли подадената ръчичка или ще се изправим сами с високо вдигната глава. :)

    ОтговорИзтриване
  4. Права си, но ние хората сме устроени така, че винаги чакаме някой да ни спаси, защото това е може би мъничко по - драматично и по - вълнуващо, а когато този някой не се намира .. е, тогава не ни остава друго, освен сами да го направим, а това се води чисто и просто трагично ..

    ОтговорИзтриване
  5. В ролята си на оптимист аматьор в момента мога да намеря красота и в трагичното. Така или иначе всичко ще е спомен, нека поне носи усмивка. Гуш!

    ОтговорИзтриване
  6. Е, но колкото и да си оптимист, понякога има моменти, които не можеш да ги превърнеш в усмивка..

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации