naked mind.

Дихание на дъжд. Нежен полъх разроши косите й. Тя погледна нагоре и вдиша дълбоко. Мирис на есен. Беше й хубаво. Затвори очи и си представи как танцува заедно с падащите листа. Усмихна се. Няколко човека, минаха покрай пейката, на която седеше тя, и я загледаха продължително. Но след това отминаваха и продължаваха пътя си. А тя оставаше. Не й пукаше какво си мислеха те. Можеха да я смятат за странна, но живота не е ли точно такъв? Няма нищо нормално в този свят. Започна да вали. Огромни капки се разбиваха в изсъхналата земя като оставяха тъмни петна и скоро се образуваха черни локви . Тя гледаше като хипнотизирана. Такова спокойствие и топлота. Сякаш дъжда я обгръщаше в някаква защитна стена и вече нищо не можеше да я докосне. Мълчанието й сякаш крещеше от удоволствие в синхрон с мелодията на есенния вопъл. Душата й се отвори за всичко. Попиваше движенията на всеки паднал лист, всяка въздишка на ледения вятър, всяка усмивка на пухкавия облак.. Внезапно се изправи. Нещо се вряза в нея, ...

Оглеждаш се наоколо. Какво става с живота ти? Къде се забута? Страшно е .. Остана на заден план. Спънка. Защо? Просто малка почивка. Почивка от всичко. Сам, да, понякога е хубаво. Борба. Въпреки всичко те са най - важното за теб. Безмълвно ти се молиш за тях. За щастието им. Къде си ти сега? Една мижава точица в цялата картинка. Но и тази точица си има цвят. Искаш прегръдка. Яд те е. Защо ли? Те имат това, което ти не притежаваш. Радост. Има я, там някъде, сред другите цветни точици. Заедно всички образуваме едно. Ако аз съм черно, ти трябва да си бяло.

3 сутринта. Дишаше зачестено, студената реалност я беше откъснала от краткия й сън. Огледа се наоколо. Опитваше да си припомни. Загледа се в тъмната стая, за да свикнат очите й. Изправи се, седна на леглото, облегна главата си на стената и отново затвори очи. Сънят й минаваше като на лента под клепачите й. За Бога! Това беше само сън! Мъгла обви съзнанието й. Не се беше чувствала толкова премазана никога досега. Нещо пулсираше непоносимо бясно в размътената й глава, толкова опияняващо мъчително .. Дълбока въздишка сряза рефлексната тишина, и запълни стените на стаята. Тя остави мислите й да се разпрострат като облак дим. Беше фатално - сънят, той беше извън всякакви граници, обхвата му беше невъзможен за преглъщане. Тя потрепери, сещайки се отново, че вече никога не може да си върне тези кратки мигове пълно и необятно щастие, този сън, този блян .. Картините жилещо зашариха в съзнанието й, след това нежно преминаха като тръпка по цялото й тяло. Бледи лица, контрастиращи на черната нощ....

Има нещо .. нещо, което ми липсва. Усещам някаква буца в душата си. Остави ме да живея, моля те, защото без теб не мога да живея.. Искам те при мен. Много ли искам?