naked mind.

Седем и половина. Събота сутрин. Времето вали, натежало над панелките на заспалия ти град. Сякаш само ти си будна и някак си усещаш, че точно това е животът. Пиеш промишлено количество кафе, не защото ти се спи, а защото много ти харесва да пиеш кафе. Слушаш песни за сбогуване и сърцето ти вече е подготвено за ежедневната доза меланхолия. И някак си ти се иска да я споделиш. Иска ти се да звъннеш на всичките си приятели и да ги събудиш. Да им кажеш, че ги обичаш, защото за любовта не трябва да се чака подходящо време, тя трябва да е на момента, независимо дали човекът срещу теб би я понесъл. Любовта трябва да е поредица от накъсани мигове, разделени от големи късове самота, а не сиво чувство в ежедневието. Това е най - сигурният начин да убиеш нечия любов - да я превърнеш в ежедневие, в навик. Всъщност ти се иска да звъннеш на един точно определен човек. И да усети живота така, както го усещаш и ти. Да разбере защо си станала толкова рано сутринта и защо в кафето си винаги слагаш лъж...

Обичам да те целувам.  В съня ми.  На стълбите във входа. На спирката. Зад детската градина. У нас, у вас. Върху завивките. Под завивките. Обичам да те целувам сънена с мирис на кафе. Сутрин на светофара. В късния следобед. Вечер по здрачаване. Обичам да те целувам в полунощ.  С отворени очи. И отворено сърце.  12 и 1 секунда, 12 и 2 секунди, 12 и 3 секунди.. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Само пулсът отброява време. Часовникът - глътки въздух. Най - обичам да ме оставяш без въздух. Тогава стрелките спират на вечност. Има само сега, сега, сега. Обичам точно твоите целувки. Да оставяш самота на ъгъла на устните ми всеки път, щом се разделим. И да продължаваш да ме целуваш с очи, докато ме гледаш как си отивам. А аз да очаквам с натежала усмивка следващата ни среща. Обичам да те целувам. Когато си сърдит. Тази нацупена физиономия и тези далечни ръце. Студения ти профил и тъжното носле.  Обичам да те целувам. В съня ми.  Но събудя ли се, Господи .. Как м...

source: emontoufanian Може да си ме имал тялом, но хайде похвали се веднъж, че и духом си ме имал. Всичките дяволи ще ти се изсмеят в лицето. Страхливците не могат да обичат. Любовта е почва, на която се посява сигурност в несигурността, а не удобство от непоети рискове. Ако погледът ти вечно обърнат е назад, мислиш ли, че някога ще си първи на опашката? Само веднъж да премигнеш и някой друг ще открадне правото ти на обич. Грешките се повтарят, за да напомнят, че човешката природа се гради на цикличността. Колкото и да се опитваш да избягаш от тях, знай, че не можеш да избягаш от природата си. И в момента, добре скрит в собствената си кожа, правиш поредната си грешка. Отричаш? Добре, но това са поредните стъпки назад. Продължаваш да отъпкваш една и съща пътека, която вече си изстрадал няколко пъти. Не смей да ми говориш за безверие, докато лицемерно отричаш моята вяра. Безприлична съм? Ами да, приличието е за конформистите. Тялом може и да си ме имал, но хайде похвали се веднъж, ...

остави монети несигурност на масата малко ще си взема за из път да ми дрънкат в джоба  да ги изхарча по бъдещето и да остана с празни ръце пълни с непоети рискове.

Отдавна забравих какво е да бъда намерена. Да изтривам следите зад себе си се оказа, че е просто защитна реакция. Няма значение къде се намирам в пространството, след като мисълта ми е в грешното време. Преплита се минало с бъдеще, а настоящето изостава някъде след многоточието. Понякога съм толкова уморена от хората. Самотата, като състояние, е по - предвидима и по - търпима, когато неочакваното липсване на дадени хора ти е било като удар под кръста и то в някаква поредица от повтаряемост.  А моето съществуване се свежда до самата търпимост. Ще се повторя, ако кажа, че искам да избягам от тази изтръпналост. Но защо ли си хабя думите. Те отдавна са изгубили онова далечно ехо, в което някой се заслушваше от време на време. Дори тишината ми се свива в периметрите на моето значение. За чуждото не искам и да си помислям.

Толкова ги мразех тези нейните кафяви очи. А онази малка бенка, която сякаш се търкулваше от левия край на устните й, като луна през юни, и която я правеше толкова сияещо прекрасна, ме побъркваше до реторичност. Кажех ли й "Сбогом", тя поглеждаше към небето и ми изпращаше пощенски гълъби с празни писма. Празни на думи, пълни с непресечени пътища. Тя самата беше небе - невъзможна за достигане. А моите облаци, твърдеше тя, само пречеха на слънцето й да ме озари. Но обичаше дъжда дори малко повече от себе си. "Обичам, когато ме валиш" - беше любимото й прошепване за лека нощ. И после целуваше всичките ми съмнения. Вълчи бяха инстинктите й за оцеляване. "Остави ме сама" - нацупваше се тя и изплезваше по детски език, докато упоритостта й не я умореше, и в крайна сметка се предаваше на моите молби да не ме замества със самотата си. Мразех онова топло чувство, когато ми позволяваше да я усещам толкова крехка и толкова разпръсната в своята обърканост. Толко...

source: tumblr Давай. Разбий ми времето на парчета. Счупи ми всичките часовници. Разливай лудост по масата. Както разливаше жаждата си по мен. Хвърляй чаши в краката ми, нека разстоянието между нас бъде болезнено. Целувай стената с юмруци, удряй устните ми с мълчание. Преобръщай маси , късай пердета, хаосът пред очите ми е нищо в сравнение с хаоса зад тях. Изкрещи ми хиляди лъжи и може би ще повярвам, че една е истина. Тръшни ми вратата, затвори ми всичките пътища към теб. Кълна се, че окото ми няма да мигне. Тичай надолу по стълбите и зарежи обещанията по етажите. И не се връщай за нещо толкова напразно. На излизане ме издишай от дробовете си и вдишай самотата. Наметни си палтото, че ще стане студено. Разстоянието между теб и моята липса е колкото безкрайна въздишка. Загуби се в нюансите на безвремието, поскитай сред сенките на миналото ни. А после се върни обратно по пътя на срама. Сведи поглед към грешките си, аз моите ги окачих на стената, същата, на която някога висяха усмивки...