naked mind.

остави монети несигурност на масата малко ще си взема за из път да ми дрънкат в джоба  да ги изхарча по бъдещето и да остана с празни ръце пълни с непоети рискове.

Отдавна забравих какво е да бъда намерена. Да изтривам следите зад себе си се оказа, че е просто защитна реакция. Няма значение къде се намирам в пространството, след като мисълта ми е в грешното време. Преплита се минало с бъдеще, а настоящето изостава някъде след многоточието. Понякога съм толкова уморена от хората. Самотата, като състояние, е по - предвидима и по - търпима, когато неочакваното липсване на дадени хора ти е било като удар под кръста и то в някаква поредица от повтаряемост.  А моето съществуване се свежда до самата търпимост. Ще се повторя, ако кажа, че искам да избягам от тази изтръпналост. Но защо ли си хабя думите. Те отдавна са изгубили онова далечно ехо, в което някой се заслушваше от време на време. Дори тишината ми се свива в периметрите на моето значение. За чуждото не искам и да си помислям.

Толкова ги мразех тези нейните кафяви очи. А онази малка бенка, която сякаш се търкулваше от левия край на устните й, като луна през юни, и която я правеше толкова сияещо прекрасна, ме побъркваше до реторичност. Кажех ли й "Сбогом", тя поглеждаше към небето и ми изпращаше пощенски гълъби с празни писма. Празни на думи, пълни с непресечени пътища. Тя самата беше небе - невъзможна за достигане. А моите облаци, твърдеше тя, само пречеха на слънцето й да ме озари. Но обичаше дъжда дори малко повече от себе си. "Обичам, когато ме валиш" - беше любимото й прошепване за лека нощ. И после целуваше всичките ми съмнения. Вълчи бяха инстинктите й за оцеляване. "Остави ме сама" - нацупваше се тя и изплезваше по детски език, докато упоритостта й не я умореше, и в крайна сметка се предаваше на моите молби да не ме замества със самотата си. Мразех онова топло чувство, когато ми позволяваше да я усещам толкова крехка и толкова разпръсната в своята обърканост. Толко...

source: tumblr Давай. Разбий ми времето на парчета. Счупи ми всичките часовници. Разливай лудост по масата. Както разливаше жаждата си по мен. Хвърляй чаши в краката ми, нека разстоянието между нас бъде болезнено. Целувай стената с юмруци, удряй устните ми с мълчание. Преобръщай маси , късай пердета, хаосът пред очите ми е нищо в сравнение с хаоса зад тях. Изкрещи ми хиляди лъжи и може би ще повярвам, че една е истина. Тръшни ми вратата, затвори ми всичките пътища към теб. Кълна се, че окото ми няма да мигне. Тичай надолу по стълбите и зарежи обещанията по етажите. И не се връщай за нещо толкова напразно. На излизане ме издишай от дробовете си и вдишай самотата. Наметни си палтото, че ще стане студено. Разстоянието между теб и моята липса е колкото безкрайна въздишка. Загуби се в нюансите на безвремието, поскитай сред сенките на миналото ни. А после се върни обратно по пътя на срама. Сведи поглед към грешките си, аз моите ги окачих на стената, същата, на която някога висяха усмивки...

Признавам си, дълбоко е в сърцето ми. Достатъчно, че на дъното да има няколко камъчета от болки в излишък. Едно размътено море с неясни граници. Мисля си никой ли не умее да плува? Да ме рискува поне веднъж, ей така, поради адреналина, не за друго. Да скочи от ръба на хоризонта ми, там където изгряват страховете ми, да се блъсне във вълните на непостоянността ми и да обърне гръб на течението. Да задържи дъха си едно търпение време и кълна се, че там, между камъчетата, се крият и моите съкровища. Потърси ме. Падините на дъното са по - малко, отколкото си мислиш. Сигурна съм, че и твоето море крие изненади. Плача като сирена и дълбокото е с вкус на сълзите ми, но опиташ ли ме, ще те обичам на приливи и отливи. А когато се смея, бих могла да бъда пристана на мечтите ти. Но да знаеш, че нямам спасителни лодки. И попаднеш ли във водовъртежа на мислите ми, гарантирам, че дълго би могъл да останеш там. Признавам си, дълбоко е в сърцето ми. Но ако не умееш да плуваш, моля те, не ме рискувай...

Des Hauts Et Des Bas”, 20 Ans France, February 1994 Photographer : Christian Kettiger Model : Laetitia Casta Червеният отенък на устните ти, когато се правеше на голямо момиче, предизвикваше катастрофи по улиците на съзнанието ми. Харесвах този винен цвят на любимото ти червило най - вече в онези малки часове на нощта, когато беше толкова лесно да го изтрия с жадни целувки. А твоята ненаситност издаваше колко наивно дръзка си всъщност. Бързите ти погледи към часовника на стената, когато ти позволявах малка глътка осъзнаване, прозираха отчайващата ти нужда да ме задържиш още една безкрайност време. И впиваше онези по детски искащи очи в дълбокото на моето море, а след това аз се давех в увереността на твоите

Давя се в поредната си чаша промишлено количество от мисли. Чак е неизбежен вътрешният ми световъртеж. А бутилката изглежда няма свършване. Уморена съм, но пия. Като за последно. Свикнах да не ми правят впечатление изтръпналите думи на езика. Недомлъвките са любимата ми концентрация в алкохола.Мълчанието е най - големият ми страх и най - големият ми порок. Приятно вцепенение. До третата чашка е забавно, но спреш ли да броиш, махмурлука е неизбежен. Давя се, та чак до непоносимост. Ще ми се да можех да се прочистя, но просто съм такава. Замислен алкохолик. И вече имам чувството, че не мога да избягам от онази особена миризма на отвеяност. Анонимността тук е изключена. Понякога си мисля, че нарочно прекрачих границата на нормалното и може би това е, което хората около теб не харесват - да ги гледаш от другата страна на чертата. Но то ми е в природата - да прекрачвам нечии граници. Продължавам да си мисля (вече с похлъцване) колко изтрезнително би било да ме прекосиш в мислите ми и да в...