naked mind.

Спрях да се слушам. На север ми е топло, на юг ми е студено. И все не мога да си хвана времето. Спрях да се разбирам. Има ли изобщо смисъл? Ин винаги си има Ян. А аз винаги изглеждам на обратно и май онзи ден стъпих на шахта. И гледах как усмивките ми се стичаха в канала. Откраднаха ми мислите. И сега някой друг ги изживява. А аз гледам екрана пред себе си и ми се струва безсмислено да се опитвам да вляза в роля. Перлата ми потъна на дъното. Затворих очите си в отчаян опит да върна седемте грама, които ми изчезнаха, след като влезе в черупката ми и случайно забрави да затвориш след себе си. Остави ме наказана да

Избягах. И съм тук. И ме виждаш. Но ме няма. Аз избягах. Аз съм друга. И усмивка, и сълза. И ме гледаш. И мълчиш. Защо мълчиш? Аз крещя. Аз съм бяло.  Аз съм дух без тяло. И летя. И бягам. И не се намирам.  И не ми е тъжно. Аз съм въздух. И ме поемаш. И се лъжа. И те лъжа. Не съм добре. Стичам се като вода. Но ти се усмихвам. И съм все сама. Очите ти ми се изплъзват. И така...

Вратата се затвори. Чу се глухо превключване на ключалката и тъмнината в стаята съблече съмненията им. Тя отиде до прозореца, оставяйки косата й да полепне по мокрото й лице. - Глупак. - прошепна тя, като сподави едно хлъцване. Бяло облаче от дъха й се образува на стъклото и тя се загледа в него, докато не изчезна. Не беше сигурна дали той я беше чул. Той протегна ръката си, за да светне. Тя се обърна към него, погледна го. Чисти, измити очи. Мъката избледня заедно с бялото облаче. Ръката му висеше във въздуха. - Тъмно е. - обобщи тя. - Остави го така. Съжалявам. Най - накрая той пусна ръката си и загледа мълчаливо към леглото. Тя проследи погледа му. Светлината от уличната лампа, която прозираше през прозореца, беше достатъчна, за да подчертае колебанието, което премина през лицето му. Очите му отново се стрелнаха към нейните и сетне той затаи дъх. „Липсваше ми.. Три месеца..“ - мислеше да му каже, но думите й останаха загадка. Бързата му, но настойчива целувка я изненада. Той се...

Знаеш, че съм мечтателка. И това едва ли би се променило. Знаеш, че съм от друго време. А времето се усмихва само на съдбата. Знаеш, че обичам да гледам със затворени очи. Но теб ми е трудно да гледам дори с отворени. Знаеш, че вятърът умее да скрива тъгата ми. Затова и толкова съм влюбена в септември. Знаеш, че прехапвам устни, когато несъзнателно ми обръщаш гръб. Затова и толкова се стряскам видя ли лика ти. Знаеш, че очите ми са като вода, нищо, че са кафяви. Водата винаги намира път да избяга.. от погледа ти. Знаеш, че мразя да съм самотна сама. Но повече мразя  да съм самотна, когато си до мен. Знаеш, чe крилете ми отдавна са се счупили. Въпреки това всеки ден мазохистично се опитвам да летя към теб. Знаеш, че дъждът е моят щит. Предпазва ме да не се пречупя. Знаеш, че обичам зимата. Както ти обичаш лятото. Знаеш, че светът ми се върти в представата за твоята усмивка. И когато се усмихнеш целият ми свят се срутва. Знаеш, че бялото ме плаши. А белотата в мислите ти на...

И той не знае, не, тихо затвори вратата. Не искам да ни чуе, не искам да кълне, бързо, скрий се в тъмнината. Очите ми крещяха му истина за моето небе. Как сънувах аз страха му, как поех го грешно в моите ръце. Сега и мене страх ме е обзел. Силни вопли в мене крият се. Че сърцето ми измамно беше  взел. Че плахи стъпки край мене вият се. И той не знае,  не, за вечното ми търсене. А очите му почти достигат ме и сълзите ми напират в повтарящо се блъскане. Пред вратата той застава платонично. Пред него аз топя се за последно. В краката ми захвърлил нещо лично. (Сърцето му било изчезнало безследно.)

Ще спра сълзите си, заради вас. Пресъхнал океан ще събира прашинки от вегетивността ми, докато не се напълни . Изгнили сенки под очите ви очакват моето пропадане. Ще спра да вярвам, заради вас. Бог ще изгърми куршумите си в миналото ми съществуване. Бездушно притаявате дъх, за да чуете заветния гърмеж. Ще плюя, заради вас. Всяко скрито и нескрито кътче от светлина ще пропада порочно зад гърба ми. В погледите ви чете се мрак. Ще спра да мечтая, заради вас. Всеки тунел ще води надолу, където с язвителна радост ще приветствате гибелта на надеждите ми. Мазно ехидна усмивка изкривява чертите ви. Ще страдам, заради вас. Неспираща, агонизираща болка ще ми стане ежедневие. Покорно-мазохистично ще си забраня всяка мисъл за бягство. Нетърпеливо чакате да кажа последните си думи. Накрая, превърнала се в купчина от нищото, гледайки се в огледалото, ще застана отстрани и вие ще съзрете моето отражение във вас.

Не ме търси в наситената гордост, гниеща във градските канавки. Не ме намирай в прекомерената волност, лееща сред хилядите мравки. Не скитай там, където шумът е истински безстрашен, драскащ с нокти по нечистата стена. Не искай бели облаци, когато си уплашен, че не намираш вярната следа. Аз съм болно, грозно опетнена бяла птица с пречупени криле.. Невинната ми воля изтръгнато е заменена, мрачният ми поглед те зове. Погледни към разрязващия хоризонт на моето пресичащо съзнание. Там загубена съм в тайния ти фронт, там затворена съм във изгнание. И никой друг не ще те победи в битка за безкрайното ти търсене. Че ти ще искаш трайно да ти навреди моето съкровище, та чак до втръсване.