парадоксална пропорция.

Няма пълно щастие. Винаги е примесено с частица от скритите ти страхове, които  са толкова заровени в навиците ти, че дори да изплуват на повърхността, отдавна вече ще са оставили своите следи върху теб. А ти ще ги оставяш върху някой друг.
Няма пълно щастие. Само посредствено. Достатъчно, колкото да не имигрираш завинаги в собствения си свят от недомлъвки. Винаги я има тази граница, която те опарва по премълчаното и преглътнатото, изгаря ги и ги превръща в прах. С малката подробност, че след това замита прахта в краката ти.
Няма пълно щастие. Само последствено .. в отношение 3:1. Три пъти страдаш, като във винаги кратката пауза между аналогично следващото трио, има един период на стихване на вълните и сваляне на платната. Като затишие пред буря. Кратко слънце и последствено въздишане.
Няма пълно щастие. Винаги ще се намери някой, който да бръкне в кесията ти и да ти го открадне. Или пък ще се намери друг, който да има по - голяма кесия от твоята.
Няма пълно щастие. Докато навиеш изморените си механизми, за да го почувстваш с цялото си същество, то се поврежда. Все някое винтче има нужда от затягане, все някоя джаджа е ръждясала, все някой бутон отказва да работи. И всичко трябва да започне отначало.
Има пълно щастие в момента, точно в този толкова кратък момент, в който се освобождаваме от тъгата. Секунден миг на отпускане, точно след цялото стискане на зъби и цялото преглъщане на сълзи. Като ток, който светкавично преминава през теб, за да може всяка частица от теб да се отърси от цялото напрежение. Ниско съпротивление, което те кара повече и повече да го изживееш. Като антитяло, с което първоначално се съпротивляваш, но с което после свикваш. И в този кратък момент разбираш, че тази парадоксална пропорция между щастието и нещастието е напълно уравновесена.