naked mind.

Не искам да прекарам целия си живот, съжалявайки за това какво съм и опитвайки се да бъда това, което всъщност не съм. Един шанс ми е даден. Един миг, за да го изживея. С моето собствено тяло, с моето собствено съзнание. Пропилявайки времето си в чакане да стана нещо по - добро, нещо, в което никога няма да се превърна, забравям да обърна внимание на това, което всъщност вече ми е дадено. Безплатно. И всичко, което би ме направило щастлива, го приемам за даденост. Каква идиотщина просто. Моментите са красиви, когато не ги очакваш, когато не ги обмисляш предварително. Защо всяко мое изречение в главата ми започва с „Ако..“ ? Искам да бъда в хармония със себе си, така бих била в хармония и с всичко около себе си.. И ще спра да обвинявам другите, че са щастливи. И аз заслужавам да съм щастлива. Кристина, стегай си гъзерете, както му се вика по врачански. Всичко, което желаеш е на една усмивка разстояние. Нещата се случват, защото просто трябва да се случат и ти нямаш силата да ги промени...

Съжалявам, че загубих силата си да спасявам хората. Или може би просто ми беше отнета. Опитвам се да подам ампутираната си ръка но още по - ампутирания ти дух, а ти стискаш зейналата ми рана в шепа сол. Посягаш за повече от това, което аз ти давам и си компенсираш с моето търпение. И аз търпя, независимо, че раната ми вече гние. Спасението ми е жалък опит да те държа на повърхността за сметка на моята потънала котва, която вече започва да ръждясва там.. на дъното. Корабът ми спасява удавници, ала котвата е прекалено тежка, за  да може да ги изведе на сушата.  И така. Правя нещо, а всъщност нищо не правя. Защото така съм затънала в дългове към себе си, че желанието ми да помогна боксира с желанието ми някой да ми помогне. Не знам. А котвата ми скоро ще се скъса и ще си остане на дъното.