20.02.2014 г.

нейните кафяви очи.





Толкова ги мразех тези нейните кафяви очи. А онази малка бенка, която сякаш се търкулваше от левия край на устните й, като луна през юни, и която я правеше толкова сияещо прекрасна, ме побъркваше до реторичност. Кажех ли й "Сбогом", тя поглеждаше към небето и ми изпращаше пощенски гълъби с празни писма. Празни на думи, пълни с непресечени пътища. Тя самата беше небе - невъзможна за достигане. А моите облаци, твърдеше тя, само пречеха на слънцето й да ме озари. Но обичаше дъжда дори малко повече от себе си. "Обичам, когато ме валиш" - беше любимото й прошепване за лека нощ. И после целуваше всичките ми съмнения. Вълчи бяха инстинктите й за оцеляване. "Остави ме сама" - нацупваше се тя и изплезваше по детски език, докато упоритостта й не я умореше, и в крайна сметка се предаваше на моите молби да не ме замества със самотата си. Мразех онова топло чувство, когато ми позволяваше да я усещам толкова крехка и толкова разпръсната в своята обърканост. Толкова я мразех тази нейната усмивка. С нея беше способна да потопи всичките ми бойни кораби и аз съвсем доброволно се оставях да потъна. А косите й .. тези пристанища на моите сълзи. Как ги оставяше да си направят път до ключиците й и после ги събираше на едно специално място отляво. Намразих тениските ми, които обичаше да носи вкъщи, и обула чорапи до коленете, се влюбвах във всеки гол сантиметър от бедрата й. Онази бяла кожа и онези малки ръце. Цялата тази хармония в нейния хаотичен свят. Господи, толкова ги мразех тези нейните кафяви очи. Как ме накараха да обичам дори това, което не беше за обичане.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)