naked mind.

Вълните се разбиват в погледа й. Спомени се люшкат в малката спасителна лодка. Тя хвърли бутилка в морето. Надраска болка на листа, запечата го с малко думи за сбогуване и прошепна адреса на морето. Мислите й крещят чак до хоризонта. Сълзите отдавна са намерили пътя към дома. Там където пясъкът и вълните се докосват. Косите й бягат на различни посоки. Заедно с мислите й. Вятърът свисти по повърхността на  морето, дращи го, болезнено е. Тя едвам си поема въздух. За последно ръцете й са така чужди. Така топли. Така негови. Морето я зове. Да потъне и да се стопи като морска пяна. За да бъде завинаги с него.

Майната ви бе.

Ще бъда силна, докато не намеря някого, на когото да опра слабостта си. И самотата ми в негова прегръдка не се превърне. Ще живея през полярна пролет, докато есента не ми окапе. И усмивката му не ми задуха с летен бриз. Ще държа изстинали сълзи в ръцете си, докато той не ги стопли. И не очертае пътя на живота върху дланта ми. Ще прахосвам въздишките си, докато не дойде, за да спре дъха ми. И не ми го подари с устните си. Ще се усмихвам на нощните пеперуди, за да ми намират светлината, докато той не освети млечния път на мечтите ми. И не го прекоси в реалността ми. Ще чакам, докато не ми изтръпнат преструвките. И не дойдеш, за да ми намериш прошка.. че живея на друг живот разстояние .

Спрях да се слушам. На север ми е топло, на юг ми е студено. И все не мога да си хвана времето. Спрях да се разбирам. Има ли изобщо смисъл? Ин винаги си има Ян. А аз винаги изглеждам на обратно и май онзи ден стъпих на шахта. И гледах как усмивките ми се стичаха в канала. Откраднаха ми мислите. И сега някой друг ги изживява. А аз гледам екрана пред себе си и ми се струва безсмислено да се опитвам да вляза в роля. Перлата ми потъна на дъното. Затворих очите си в отчаян опит да върна седемте грама, които ми изчезнаха, след като влезе в черупката ми и случайно забрави да затвориш след себе си. Остави ме наказана да

Избягах. И съм тук. И ме виждаш. Но ме няма. Аз избягах. Аз съм друга. И усмивка, и сълза. И ме гледаш. И мълчиш. Защо мълчиш? Аз крещя. Аз съм бяло.  Аз съм дух без тяло. И летя. И бягам. И не се намирам.  И не ми е тъжно. Аз съм въздух. И ме поемаш. И се лъжа. И те лъжа. Не съм добре. Стичам се като вода. Но ти се усмихвам. И съм все сама. Очите ти ми се изплъзват. И така...

Вратата се затвори. Чу се глухо превключване на ключалката и тъмнината в стаята съблече съмненията им. Тя отиде до прозореца, оставяйки косата й да полепне по мокрото й лице. - Глупак. - прошепна тя, като сподави едно хлъцване. Бяло облаче от дъха й се образува на стъклото и тя се загледа в него, докато не изчезна. Не беше сигурна дали той я беше чул. Той протегна ръката си, за да светне. Тя се обърна към него, погледна го. Чисти, измити очи. Мъката избледня заедно с бялото облаче. Ръката му висеше във въздуха. - Тъмно е. - обобщи тя. - Остави го така. Съжалявам. Най - накрая той пусна ръката си и загледа мълчаливо към леглото. Тя проследи погледа му. Светлината от уличната лампа, която прозираше през прозореца, беше достатъчна, за да подчертае колебанието, което премина през лицето му. Очите му отново се стрелнаха към нейните и сетне той затаи дъх. „Липсваше ми.. Три месеца..“ - мислеше да му каже, но думите й останаха загадка. Бързата му, но настойчива целувка я изненада. Той се...

Знаеш, че съм мечтателка. И това едва ли би се променило. Знаеш, че съм от друго време. А времето се усмихва само на съдбата. Знаеш, че обичам да гледам със затворени очи. Но теб ми е трудно да гледам дори с отворени. Знаеш, че вятърът умее да скрива тъгата ми. Затова и толкова съм влюбена в септември. Знаеш, че прехапвам устни, когато несъзнателно ми обръщаш гръб. Затова и толкова се стряскам видя ли лика ти. Знаеш, че очите ми са като вода, нищо, че са кафяви. Водата винаги намира път да избяга.. от погледа ти. Знаеш, че мразя да съм самотна сама. Но повече мразя  да съм самотна, когато си до мен. Знаеш, чe крилете ми отдавна са се счупили. Въпреки това всеки ден мазохистично се опитвам да летя към теб. Знаеш, че дъждът е моят щит. Предпазва ме да не се пречупя. Знаеш, че обичам зимата. Както ти обичаш лятото. Знаеш, че светът ми се върти в представата за твоята усмивка. И когато се усмихнеш целият ми свят се срутва. Знаеш, че бялото ме плаши. А белотата в мислите ти на...