naked mind.

„мили Страннико, отивам си .. това е последното ми писмо .. за жалост .. може би ще се върна .. някой ден .. прости ми .. не можах да одържа на обещанието си .. отивам си .. завинаги .. последно сбогом .. не ме забравяй .. моля те .. думите ти винаги ще чакат на върха на сърцето ми .. ще чакат за теб .. тихи думи .. тихо сбогуване .. тихо ми прости .. не плачи .. една сълза ще е достатъчна .. помни ме .. винаги .. трябва да ме помниш .. извинявай .. че съм толкова себична .. усмихни се .. умирам .. последно погледни към хоризонта .. там е моята усмивка .. Луната .. моят поглед .. винаги ще ти показва правилният път .. следвай ме .. винаги ще съм до теб .. думите ми ще летят заедно с мисълта ти .. устремена към моя бряг .. съня ти .. мое завоевание ще бъде .. тялото ми .. тлеещо ще гори за теб .. докато не изстине пет метра под краката ти .. земята ще ти е упора ..  не ме забравяй .. умирам .. още малко ми остава .. последен дъх,  за да ти кажа сбогом .. и  Обичам т...

Ослушвай се, когато аз мълча.. Тишината крие моя плач. Затвори очи, ако се държа сякаш викам своя вечен здрач. Не губи надежда в мойто страшно утре.. То е страшно и за теб. Спри ме, ако те изтривам аз отвътре - страшно е да съм от лед. Целуни ти грозното ми битие, с което съм изваяна до кокал. Изпий тъгата ми кат питие, направено от минал вопъл. Усмихни се на мъничката светлина,  родена от нашата невинност, избухваща в себична топлина, която слива ни в единност. А Луната, тя за нас ще бъде свята,  и лъчите й вяра ще ми донесат. Както твойте думи, тъй пролети във влюбени мечти ще ме пренесат.

„Болезнено далече си. И още сто години сигурно ще обръщам назад съществуването си, опитвайки се да разоблича щастието си, да залостя усмивката в недрата на очарованието ти, да се науча да плувам сред безкрайното солено море от издишани за толкова кратко мигове, ще се взирам в неизживяните мечти, преминали през крехко прозрачното ми тяло, ще викам, ще страдам, ще забивам нокти в нощните си вопли, ще крещя за името ти неопетнено, чисто, свято, ще горя, ще тлея, ще гасна, ще се прераждам във вярата, изгубена сред свелия ти поглед, ще слушам, ще очаквам някъде някой увиснал ден да ми дари пролятата надежда, ще падам, ще се моля, ще проклинам гордостта си, ще погребвам достойнството си, ще остана грозно опетнено гола, ще отразявам огледално никаквата ми душа, ще треперя, ще притаявам дъх, ще беснея неочаквано разярена, ще пронизвам нечестната реалност, ще я накарам да се върне, да се промени.. Ще ослепея, ще изтръгна очите си безмилостно страстно, за да не мога да видя как користно...

Неустремено бягайки с всичките си сили, тя се оглеждаше около себе си .. Задъхано проклинаше всеки камък, който й взимаше равновесието. Чорлавите й червени къдрици се развяваха около лицето й, коварно опитвайки се да направят всичко възможно, за да я спрат. Но тя напрягаше все повече и повече всяка малка частичка от тялото си, за да продължи да бяга.. Мразеше се, за дето позволяваше слабостта да я обладае - сълзите й предателски заблестяха в сърцевината на очите й. По дяволите! Отвращаваше се от самото си съществуване .. Толкова усилия бе вложила в това, да изгради живота си, така че после да не съжалява, да гледа назад и да си спомня с усмивка на лице.. и какво сега? Защо бягаше от всичко това? От щастието си? Имаше супер добри приятели, които биха скочили пред влак за нея, страхотни родители, които я научиха да бъде човек, равноправен и морален. В живота си често й се случваше да пропада, да изнемощява, да си кажа „Не мога повече“, но някак си винаги успяваше да намери сили да се ...

Винаги казваш „много съжалявам“ .. след всичките шибани грешки, които повтаряш отново и отново, след всичките нарушени обещания, казваш само и едно единствено „много съжалявам“ !? За каква ме имаш? За светица? За Бог? Нека те питам нещо - колко пъти бях до теб, когато всички други те презираха? Колко пъти плачех заедно с теб, когато другите се смееха? Колко пъти връщах надеждата ти към живота? Винаги можеше да разчиташ на мен .. аз вярвах в теб, вярвах, че има добро в теб, когато никой не го вярваше .. защото аз го виждах, съзрях го веднъж, после още веднъж и още веднъж .. Но защо .. защо се промени? Знам защо, защото искаше и ДРУГИТЕ да те харесат .. толкова силно искаше да им се харесаш, да им направиш впечатление, да им покажеш, че си готина откачалка, но трябваше ли да губиш човечността си, за да им го демонстрираш? Защо трябваше да се превръщаш в нещо друго? В нещо, което не си ти? Сега си гледаш кефа, еми добре, гледай си го, не искам да ти преча .. Само едно ще ти кажа - те все ...

не ми казвай обичам те. не ми казвай, че ти липсвам. не ми казвай, че се нуждаеш от мен. не, не искам да знам. не ме гледай така разтапящо. не мълви името ми толкова опияняващо. не ми казвай, че съм единствена. не ми се усмихвай така мило. не влизай в сънищата ми. моля те, недей. не ме карай да те искам безнадеждно. не бъди глупаво пристрастяващ. не мога да го понеса. не споменавай, че си нищо. не ми казвай, че никога няма да ме нараниш. не ми обещавай, че няма да ме пуснеш. не ме обеждавай, че съм красива. не ми казвай винаги. не ми казвай никога. не ме разбирай. не тъгувай, когато аз съм тъжна. не се смей, когато съм щастлива. не живей за мен. не ме обичай, ако живота ми щеше да е по - неповторим без теб. затова - обичай ме, имай нужда от мен, искай ме, радвай ме, замайвай ме, пощурявай ме, прави каквото искаш, просто ме обичай. . моля те .. не искам да бъда поправена, не искам да бъда ...

Превъзходството на другите в сравнение с моята мижитурна персона е толкова огромно .. трябва да се боря за него, той ми е единствен..