На момичето, което се прибира в тишината си от другата страна на тротоара, там, където събираш шепи от умора, между острите ъгли на чужди погледи и забързаните стъпки на познати силуети. Там, където светлините на града са нощни стражи, които безпощадно те следят с очи, и ти сервилно им предлагаш крехката си сянка в тежките окови на ежедневието. Там, където архитектурата на близостта е накриво излят бетон и страховете ти остават бездомници, за които всяка врата е залостена. На момичето, което се прибира в тишината си, на кръстопътя да се разкрещиш.Запали си цигара и закачи мислите си на дима, сякаш е простор.
В пустинята на разголеното ми съзнание обичам да се губя.