Пропускане към основното съдържание

Последна въздишка:

А има дни като този

James Whistler,  Nocturne in Black and Gold – The Falling Rocket , 1875, Detroit Institute of Arts, Detroit, MI, USA. А има дни като този, в които светът се случва на крясъци. Тогава светлината се връща уплашено по пътеката на носталгията. Сенки протягат ръце, покриват очите ми - съсиреци пълнят пресушените ми дъна. Зениците стъпват в раната на сумрака, бликва кръвта. Погледът изтича в канавката, изплъзва се от всички пропиляни лета.  А има дни като този, в които  клопка е всичкият въздух, който свисти между камбаните. Плясък на криле се въздига в простора, думите осиротяват в отдавна опустели гнезда. Тътен разкъсва утробата на ялова тишина. Мракът внезапно връхлита като жътвар, готов да прибере плода на обезверелите ми уста. Гнил е гласът ми от освирепяло мълчание, вкусът му се дави в гръкляна.  А има дни като този, в които плътта е храна за озверялата паст на нощта. Зъби се впиват като пирони в дланите на разпнат. Всеки допир прогаря като отрова, бликаща от вените на луна. И ето ме,

период на полуразпад.

artwork: Adara Sánchez Anguiano
Ще те напусна.
Както сянката напуска тялото. И се дави в уморените очи на непознатите около мен. Дълбоко е коритото на самотата. Пълни се с разстояния. От мен и теб, от мълчания, от излишни думи. Измери търпението ми с нивелир. Наклонът на изчерпването е прекалено голям. Няма да успееш да ме построиш. Основата се крепи на стари греди. Ще ме срутиш и ще се превърна в руини. А и какво ли разбираш от архитектурата на тъжния ми поглед. Сълзите ми са с вековна история.
Ще те напусна.
Както се изпуска залеза. Разсеяно. От бързане да се спася. Слепотата на страха е написана на
етикета с дребен шрифт. Върху дрехата, която оставих на леглото.  Ще бягам гола и опетнена с опита на миналото. Краката ми ще липсват по пътя. Следите ще забравят да се припомнят. Духът на тялото ще се свие до точица. Която ще трепти с честотата на никога случило се сбогуване. Енергията не се губи, но аз ще опитам да изчезна.
Ще те напусна.
Както се изхвърля непотребна тетрадка. С примирение. Редовете крещят от апатия и от липса на значения между тях. Листовете са в период на полуразпад - тези радиоактивни елементи с ядро на вдъхновение, което не иска да бъде. А аз съм почти цяла и почти разрушена, случаен процес на парадокса. Дори не мога да те напиша. Оставаш зад думите и ми пробутваш многоточия. Които тежат на клепачите и затварям очи от безсилие.
Ще те напусна.
Както се напуска утробата на майката. С болезнена глътка въздух. Началото на края. Сама ще отрежа пъпната връв на времето. Ще проходя сред чужди тела като най - чуждото тяло. С ничие име и ничия любов. Омерзена от нямане, но поради това толкова чиста.
Ще те напусна,
мое настоящо Аз. Защото вече не те обичам.

Коментари

Публикуване на коментар

Oh, but think twice, that`s my only advice. :)

Популярни публикации