26.12.2010 г.

предсказание.




„Болезнено далече си. И още сто години сигурно ще обръщам назад съществуването си, опитвайки се да разоблича щастието си, да залостя усмивката в недрата на очарованието ти, да се науча да плувам сред безкрайното солено море от издишани за толкова кратко мигове, ще се взирам в неизживяните мечти, преминали през крехко прозрачното ми тяло, ще викам, ще страдам, ще забивам нокти в нощните си вопли, ще крещя за името ти неопетнено, чисто, свято, ще горя, ще тлея, ще гасна, ще се прераждам във вярата, изгубена сред свелия ти поглед, ще слушам, ще очаквам някъде някой увиснал ден да ми дари пролятата надежда, ще падам, ще се моля, ще проклинам гордостта си, ще погребвам достойнството си, ще остана грозно опетнено гола, ще отразявам огледално никаквата ми душа, ще треперя, ще притаявам дъх, ще беснея неочаквано разярена, ще пронизвам нечестната реалност, ще я накарам да се върне, да се промени.. Ще ослепея, ще изтръгна очите си безмилостно страстно, за да не мога да видя как користно се повлияваш на безнадеждното бъдеще и ме оставяш .. да загина .. така негеройски самотна..“

18.12.2010 г.

scared.




Неустремено бягайки с всичките си сили, тя се оглеждаше около себе си .. Задъхано проклинаше всеки камък, който й взимаше равновесието. Чорлавите й червени къдрици се развяваха около лицето й, коварно опитвайки се да направят всичко възможно, за да я спрат. Но тя напрягаше все повече и повече всяка малка частичка от тялото си, за да продължи да бяга.. Мразеше се, за дето позволяваше слабостта да я обладае - сълзите й предателски заблестяха в сърцевината на очите й. По дяволите! Отвращаваше се от самото си съществуване .. Толкова усилия бе вложила в това, да изгради живота си, така че после да не съжалява, да гледа назад и да си спомня с усмивка на лице.. и какво сега? Защо бягаше от всичко това? От щастието си? Имаше супер добри приятели, които биха скочили пред влак за нея, страхотни родители, които я научиха да бъде човек, равноправен и морален. В живота си често й се случваше да пропада, да изнемощява, да си кажа „Не мога повече“, но някак си винаги успяваше да намери сили да се справи с всичко, да продължи напред, да погледне в друга перспектива и да разбере с какво е сгрешила. Но сега свиваше опашка като малко изплашено кутре. Мразеше се, за Бога! Уязвима до ядрата на клетките й.

Сега в историята трябваше някой да я спаси, който да поеме тежестта от раменете й, да й помогне да стъпи на крака .. Тя се оглеждаше .. Незнайният път беше нейното спасение.