Думите убиват. Нали знаеш , когато си признаеш, част от теб остава празна. Освобождаваш чувството чрез думи. Оставаш го на вятъра да го отнесе. И вече няма какво да те задържа. И в теб е като след дъжд. Отмито, останала е само калта. Думите тежат. Нали знаеш , когато си признаеш, е все едно да оставиш товара си на друг. Сърцето ти се е уморило да го носи и сега тежестта се опира в нечия друга душа. Не е ли егоистично? И вече можеш да си тръгнеш. Няма какво да те задържа. Няма какво да ти тежи. Думите са несигурност. Нали знаеш , когато си признаеш, е все едно да започнеш отначало. С всичките страхове и с всичките илюзии. Тъкмо си започнал да се чувстваш сигурен в това изгодно положение на недомлъвки и идват думите, които срутват всичко. И трябва да започнеш да строиш наново - и надежди, и сигурност, и отчаяние. Думите са болка. Нали знаеш , когато си признаеш със затворени очи, няма да се нараниш. Поне за няколко кратки въздишки. Погледът ти е прово...
В пустинята на разголеното ми съзнание обичам да се губя.