naked mind.

Спрях да се слушам. На север ми е топло, на юг ми е студено. И все не мога да си хвана времето. Спрях да се разбирам. Има ли изобщо смисъл? Ин винаги си има Ян. А аз винаги изглеждам на обратно и май онзи ден стъпих на шахта. И гледах как усмивките ми се стичаха в канала. Откраднаха ми мислите. И сега някой друг ги изживява. А аз гледам екрана пред себе си и ми се струва безсмислено да се опитвам да вляза в роля. Перлата ми потъна на дъното. Затворих очите си в отчаян опит да върна седемте грама, които ми изчезнаха, след като влезе в черупката ми и случайно забрави да затвориш след себе си. Остави ме наказана да

Избягах. И съм тук. И ме виждаш. Но ме няма. Аз избягах. Аз съм друга. И усмивка, и сълза. И ме гледаш. И мълчиш. Защо мълчиш? Аз крещя. Аз съм бяло.  Аз съм дух без тяло. И летя. И бягам. И не се намирам.  И не ми е тъжно. Аз съм въздух. И ме поемаш. И се лъжа. И те лъжа. Не съм добре. Стичам се като вода. Но ти се усмихвам. И съм все сама. Очите ти ми се изплъзват. И така...

Вратата се затвори. Чу се глухо превключване на ключалката и тъмнината в стаята съблече съмненията им. Тя отиде до прозореца, оставяйки косата й да полепне по мокрото й лице. - Глупак. - прошепна тя, като сподави едно хлъцване. Бяло облаче от дъха й се образува на стъклото и тя се загледа в него, докато не изчезна. Не беше сигурна дали той я беше чул. Той протегна ръката си, за да светне. Тя се обърна към него, погледна го. Чисти, измити очи. Мъката избледня заедно с бялото облаче. Ръката му висеше във въздуха. - Тъмно е. - обобщи тя. - Остави го така. Съжалявам. Най - накрая той пусна ръката си и загледа мълчаливо към леглото. Тя проследи погледа му. Светлината от уличната лампа, която прозираше през прозореца, беше достатъчна, за да подчертае колебанието, което премина през лицето му. Очите му отново се стрелнаха към нейните и сетне той затаи дъх. „Липсваше ми.. Три месеца..“ - мислеше да му каже, но думите й останаха загадка. Бързата му, но настойчива целувка я изненада. Той се...