И той не знае, не, тихо затвори вратата. Не искам да ни чуе, не искам да кълне, бързо, скрий се в тъмнината. Очите ми крещяха му истина за моето небе. Как сънувах аз страха му, как поех го грешно в моите ръце. Сега и мене страх ме е обзел. Силни вопли в мене крият се. Че сърцето ми измамно беше взел. Че плахи стъпки край мене вият се. И той не знае, не, за вечното ми търсене. А очите му почти достигат ме и сълзите ми напират в повтарящо се блъскане. Пред вратата той застава платонично. Пред него аз топя се за последно. В краката ми захвърлил нещо лично. (Сърцето му било изчезнало безследно.)
В пустинята на разголеното ми съзнание обичам да се губя.